сряда, 29 декември 2010 г.

12


Поредните дванадесет глави от книгата „Моят живот” са прочетени. Фабулата – човешкият устрем, търсенето, надеждата... Като цяло сюжетната линия проследява любовта. Нашата... Всички изменения, възходи, падения и катастрофи, които успя да ни причини.
Глава 01.2010 беше глава на отрицанието. Отказ да приема, че цялото е нарушено. Отказ да ме боли, защото вярвах. Отказ да се предам на истината. Сълзите обаче, не търпяха отказ.
Глава 02.2010. За тази любов впрегнах всичките си жизнени сили. Да я възродя, да я запазя, да я имам завинаги. Любовта ми към теб е най-голямата борба в живота ми – държала съм я новородена в ръцете си, доказвала съм я, отстоявала съм я, вдъхвала съм й кураж, прощавала съм й, прегръщала съм я, целувала съм я, отгледала съм я. За нея мога да преместя планини, да се бия с великани, да изпия океани. Само заради две очи.
В Глава 03.2010 открих неизследвана територия в моята същност. Там зад Егото, пред мен се откри нов свят. На гара Прошка, на самотна пейка седнала бях аз, толкова същата и толкова различна. В гърдите си усетих старата любов, но превърнала се беше в безусловна.
Глава 04.2010 мина под знака на възраждането. Пак бяхме ние, като в стар италиански филм. Арена на безумната любов - усмихната, разплакана, нежна и болезнена, но истинска, човешка и наша.
В Глава 05.2010 преглъщахме сълзи с целувките. Недовършени дела, хвърляха черните си сенки върху щастието крехко. Болката криех зад усмивка. Затваряхме очите си за всички възли, които времето направи по нишката на връзката ни. Заради любовта, казвах си, тази любов търпи всичко...
В Глава 06.2010 сякаш някой отвори кутията на Пандора и всички злини изпълзяха навън и вплетоха лепкавите си ръце около душата ми. И пак отказ да приема, че вече няма нас. Отказ да повярвам в предателството. Празнина. Много цигари. Болката и сълзите не търпяха отказ. Надежда.
Глава 07.2010. Отказ да съществувам. Цялото е пръснато на атоми. Огромна, черна, всепоглъщаща празнина. Самота, която ме раздробява. Раждането на един блог – мястото, където болката се отприщи в думи.
Глава 08.2010. Глава на промени. 7 кг. долу. Преместване. Нова квартира. Липсваш. Море. Липсваш. Пак виждам онзи свят от глава 03.2010. Прошката, искам да я дам, мога да я дам, давам я. Ти дори не разбираш. Липсваш. А сърцето ми е населено с теб и с една упорита любов. Промяната в нас е неизбежна, но ще ни е нужна по пътя нататък.
Глава 09.2010. Не мога да си те причинявам повече. Убиваш ме. Уповавам се във времето, неумолимото и безпогрешното. На глас повтарям – ще ми мине, вътрешно крещя – ще те запазя в себе си! Липсваш.
Глава 10.2010. Любовта е наранена и уморена, но жива. Тя е любов, която няма Его, прощава и може да чака. Израснала е до ниво на себеотрицание. Липсваш. На мен на моменти ми се губи вярата, но споменът за тези очи...
Глава 11.2010. Липсваш, липсваш, липсваш... Чакам, чакам, чакам... Ще бъда там, за да те посрещна, когато финишираш.
Глава 12.2010. Празничната глава. Празниците ме отчайват, сигурно както и всички самотни хора. Но този път украсих елха. Поредната Коледа без чудеса. Още вярвам, иначе нямаше да съм тук. Новогодишната нощ. Ще липсваш. Но не и в сърцето ми...

сряда, 22 декември 2010 г.

Весели (празни)ци


Вече не ги разглеждаш. Не е нужно някакви снимки да ти напомнят, че си била щастлива. Знаеш, че си била. Знаеш, че от много време не си. Не търсиш ново щастие. Може би и то не те търси. Някакво парливо вътрешно усещане, че на друго място, с друг човек няма да се получи. Нямаш енергията и желанието да погледнеш зад ъгъла, да опознаваш и допускаш до себе си нови хора. Твърде изтощително е и почти винаги някъде по пътя разочарованието те очаква с триумф в очите. Предпочиташ да си сама, но да си спестиш целия този панаир на чувствата. Ами така де, защото... нали... все на теб?! И какво като идват празници и няма около кого да се суетиш? Ще имаш мноооого време за себе си. Всъщност, като се замислиш, отдавна времето е само за теб. Нищо – колкото повече, толкова повече! Можеш да си оправиш оправения маникюр, например. Или да си направиш от онези плашещи зелени маски за младост. После може да си облечеш роклята, за която похарчи доста пари, с надеждата да си оправиш настроението. Ще си приготвиш бърза вечеря и ще превърташ каналите по кабеларката – измежду всички сълзливи коледни филми за чудеса и вълшебства, все ще изскочи нещо свястно за гледане. Дни, като всички останали! Ето, вече говориш и разсъждаваш като стара мома, изгубила любовта на живота си преди цяла вечност. Надяваш се да се върне, да те открие, ако не на бял кон, то поне с разкаяние и молба в очите. А дали?
Истината е, че самотата, която отричаме или прикриваме така старателно, обличаме в илюзии и грим, лъсва чисто гола точно по време на празници. А картинката, повярвайте е доста жалка. Все пак, вярвам че тя е плод на личен избор. Определено лош!

вторник, 21 декември 2010 г.

(не)коледно (не)желание


Не искам да чуя от теб уникална любовна изповед, нито да получа скъпи подаръци, опаковани грижливо в луксозна хартия. Не желая стих любовен, написан специално за мен, нито прочувствена балада, която да ми посветиш. Не искам да ми подариш романтична разходка под светлината на бледата луна, нито да очакваме изгрева притиснати в прегръдка нежна. Не искам да ми звъниш на всеки десет минути, за да ми казваш, че ти липсвам. Не искам клетви за вечна любов, нито да коленичиш пред мен с предложение за празник в бяло. Аз просто искам да донапишем нашата история. Какъв ще бъде краят? Не искам да знам... Но знам, че ще си е заслужил всяка болка, сълза или усмивка. Ще бъда там - в края на средата – и ще те очаквам.

вторник, 14 декември 2010 г.

Some memories never fade

Има моменти, които се превръщат в такива спомени, които никой няма силата да заличи. Дори властелинът Време.
Първата негова целувка – срамежлива, почти открадната и така желана. Беше отдавна, но помниш всичко – дата, място, мирис, вкус, цветове, звуци... Още можеш да усетиш замайването и тихата радост, които изпита. Целували са те. Целувала си. Но точно тази целувка преобърна живота ти.
Първото „Обичам те”, негласно - очите са изрекли думи, толкова искрени и скъпи. Едно изречение изпълва цялото ти същество – Моят пристан.
Тридесетият ти рожден ден. Без излишен шум. Само с него. Ресторантът, разговорът, розата... И онази, която ти подари без повод, купи я от пазарчето до Катедралата във Варна. Запази ги. Както и всички карамфили, които ти купуваше на път за вкъщи.
Пътуванията ви. Вашето CD. Обичаше докато шофира, да взима ръката ти и да я целува, после нежно я отпускаше на крака си. Километрите, които пропътувахте, за да подкрепите любимият му футболен отбор.
Всичко помниш. Поляната с мирис на билки и голямо синьо небе. Ти събираше жълъди с радостта на дете, а той запечатваше щастието ви в снимки.


Онова лято никога няма да изгуби цветовете и ароматите си. Дори и снимките да избледнеят с годините.
Първата безсънна нощ, когато се разболя. Беше притихнала в страха си и изпита болка, че любимото ти същество страда.
Дребните или големи спорове, които успявахте да потушите с топла прегръдка.
Помниш салфетката, с която избърса сълзите ти. Жълта беше. Там са и неговите сълзи.
Нощите, които имат вкус на мляко с какао. Компютърната игра, която ви отне съня, докато не я превъртите. Бяхте отбор. Винаги. Във всичко.
Пътища, сгради, предмети, мелодии, думи - всичко носи отпечатък на вашата история. Всички спомени са в теб – наредени като пъзел от хиляди части. Картината е жива и съвършена като живота. Понякога те наранява дълбоко, а друг път неочаквано те сблъсква с тази любов – всепрощаваща, всеотдайна, вдъхновяваща и... последна.
Някои моменти, се превръщат в спомени, които никога не избледняват.

събота, 4 декември 2010 г.

До скоро


Да останем.
С мен.
С теб.
В черно-лилава нощ от кадифе,
с бягащи сенки по завесите.
Съблекли ролята на деня.
Невидими пръсти.
По мен.
По теб.
Не искаме, не търсим.
Отговори.
Не тръгваме, не спираме.
Тук е всичко.
До мен.
До теб.
В нощи от кадифе.
И изгреви от карамел.

сряда, 1 декември 2010 г.

И пак...


Днес е маскирано като вчера. Боси стъпки прекосяват утрото. Тишина, от която ти пищят ушите. Сънено огледало. Самотна чаша с кафе. Новини някакви. Часовници с галопиращи стрелки. И хора, хора... Сред тях самотата приема почти физическа форма. Мисъл за бягство. Липса на посока. Очертания на вечер. Без свещи и вино. Новини някакви. Отегчено огледало. Тишина, от която ти пищят ушите. Боси стъпки прекосяват нощта. Утре е маскирано като днес.

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като едно дълго пиянство, което те оставя без спомен за всички глупости, които си извършила. Помниш само, че си се чувствала истински свободна. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като горещ летен ден, който те оставя да тичаш боса по брега и да изписваш името му по пясъка. Помниш, че вълните бързо го отмиха, затова го изкрещя на целия свят. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като нощ, в която ако се повдигнеш на пръсти, можеш да си откъснеш звезда. Помниш, че му я подари. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като лудост, която те оставя без дъх, сила и мисъл след всеки пристъп. Помниш, че вървеше по ръба й, но беше сигурна, че няма да паднеш в пропастта. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като бързото влакче в увеселителния парк. Помниш, че изпита страх да се качиш, а после адреналинът се разля във вените ти и те накара да се чувстваш жива с всяка клетка.
Обичаше го. Обичаш го. И няма как да бъде другояче.

петък, 19 ноември 2010 г.

...


След поредната катастрофа, душата ми лежи безпомощно на платформата на Пътна помощ. Отдавна спрях да звъня на 150. Знаят само да й слагат онзи студен дефибрилатор и да й пускат ток. „Връщаме я към живот” - казват ми. Разбрах, че нищо не разбират от души и се отказах да търся помощ от тях. Не от такъв ток се нуждае душицата ми. Онзи ток, който умее да я реанимира не се произвежда в електроцентрали и не тече по разни кабели и контакти. Той е толкова естествен и така непредвидим като гръм в полето, поразява те от раз и разтърсва цялото ти същество. В такъв миг, можеш да усетиш как се разделяш на плът и душа. Можеш да я видиш как стъпва леко, едва докосвайки земята, да я почувстваш жива, пулсираща, топла и дишаща. Като организъм. Разляла се е във всяка фибра и те кара да рисуваш усмихнати балони. Тогава разбираш, душата ти открила е душа. С фините си пръсти нежно в теб ще бръкне и много внимателно ще извади болката, а на нейно място ще посади цветна леха от любов. Но дотогава...
Ще я откарам вкъщи. Ще я загърна с меко одеало, ще й приготвям ароматен билков чай, ще стоя край леглото й и ще й чета себе си.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Завръщане


На черното в най-черното, на тъмното в най-тъмното, очите ми привикнаха и вече не са така болезнено слепи. Под дъното на дъното, намерих отговори, търпеливо чакали ме в ръждясалия сандък на разума ми. На болката в най-болезнената фибра, чувствата се притъпиха – успях да ги разлея в думи, които не очакват да ги прочетеш... На страха в най-страшното, открих кураж през сълзите да му се усмихна и той стопи се в миг като сутрешна омара. В силата на слабостта си, вдигнах очи и погледнах в себе си – там още има живот, гледа ме с живите си очи и желае да бъде изживян истински. На самотата в най-самотното кътче, разбрах, че света понякога става тесен за двама - без логика и конкретна причина. Просто трябва да продължим напред, може би житейската пътека неусетно ще се разшири, за да стори място за още един.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

*


Заплиташ мислите ми на кълбо от пълен хаос. До теб съм объркана - понякога щастлива, друг път изплашена, малка и слаба, но истински жива. След теб съм сълзи, стичащи се по стъклата, разпиляна на болезнени атоми, опустошена и агонизираща. Стените около нас са неми свидетели, обезсърчени от своята безпомощност. Тръгваме, после се връщаме, но сме наранени пак, и пак, и пак... Пътят към ада, нали знаете... Кръговете му, обаче, не са девет, повярвайте! Той е една безкрайна спирала – от лъжи, унижения, болезнена любов, липса на вяра и още лъжи. Никой от нас повече няма да бъде същия. Сега сме прекроени, сами вкарахме душите си в калъп, в който ни е толкова безнадеждно тясно. За тази любов вече няма въздух, небе и звезди. Като садистични деца й отнехме всичко – очите, които виждаха отвъд плътта, ръцете, лекуващи рани с нежност, устните, които рисуваха светове, сърцето й, безкръвно за други. И двамата знаем това, тази мисъл стърчи като самотна игла насред празен игленик и не ни дава мира. Нощта ни носи безсъние и съвест, която ни сочи с пръст и крещи: „Убийци! Заслужихте си затвора на самотата!” Очите сега виждат единствено фалш, ръцете ни посяват студ, устните ни са напоени с жлъч и отрова, а сърцата... безкръвни и празни. Ще носим вината на гърдите си като голяма червена буква и ще се надяваме времето да ни реабилитира.

сряда, 10 ноември 2010 г.


Един ден се озоваваш в света на големите. Точно този, в който толкова много искаше да заживееш, помниш ли?! Изненада... светът на големите всъщност е тесен, студен и никак, ама никак гостоприемен. Тук почти няма въздух за мечтите ти и място за чувствата ти. Оказваш се притиснат между сивите му стени и натоварен с проблемите му. Смазан под тежестта му, все повече заприличваш на точка, пиксел от общия пейзаж. А искаше да направиш толкова много неща. Наивно по детски, вярваше, че ще бъдеш решителен пред предизвикателствата, смел в битките и щастлив в любовта. Притежаваше енергия – построи си твой свят в света около теб. Положи толкова труд, вгради в него чувства и мечти. Получи се прекрасно място за живеене. Скоро разбра, че в света на големите нещата бързо биват разрушавани – без скрупули и емоции. Неизбежно се чувстваш ограбен, отритнат и бездомен. Можеш да се предадеш на самосъжалението, тъгата и обидата или да събереш всичките си сили, мечти и надежди и да си съградиш нов свят в света около теб. И ако го направиш, всъщност ти наистина си решителен пред предизвикателствата, смел в битките и може би ще бъдеш щастлив в любовта. Защото всяко ново начало идва от края на друго начало.

петък, 29 октомври 2010 г.

Applause, please


На сцената на любовния живот излизат актьори – някои отлични, други съвсем посредствени и твърде малко такива, които участват в пиесата със сърце, душа и искрени чувства. Последните не са обект на изследване в този пост. Посредствените се разпознават отдалеч, дори не ти е нужен монокъл, за да ги забележиш, че преиграват. Нека обърнем внимание на отличните актьори – тези, които изиграват блестящо ролята си, за да получат така желаните овации, внимание и лични облаги. Отличният актьор излиза на сцената самоуверено, с нужния блясък и лустро без да предозира, разбира се. Притежава арсенал от реплики и маниери, с които да грабне публиката още от самото начало. Буди интересът с това, че не се открива изцяло. Така оставя убеждението, че притежава голям потенциал, който желае да разкрива постепенно. Отличният актьор е красноречив, забавен, отзивчив и определено се харесва на приятелките ти. Един вид той е душата на постановката. Има приятна външност и запомняща се усмивка. Грижи се другата страна да се чувства уникална, а тя още преди края на първото действие вече е в плен на неговия чар и излъчване. Ходи на всяка негова изява и всеки път й се струва още по-интересна и по-впечатляваща от предната. После вечерят, говорят си с часове и се държат за ръце. Купува роза от цветарката в ресторанта и поглежда със замечтания поглед на влюбен мъж. Нощите са влажни, задъхани и... божествени. И така неусетно, без да разбереш кога и как, се озоваваш в мрежата на този изкусител. Минават дни и нощи в блаженство и безтегловност. Отличният актьор внушава усещане за щастие. Чакаш трескаво всяко обаждане и среща. По някое време обажданията и срещите започват силно да се разреждат. Ти се терзаеш – търсиш, питаш, молиш, плачеш. Беше уверена, че това е твоят човек – та нали всичко вървеше перфектно?! По-късно разбираш, че единственото перфектно нещо в тази връзка е била перфектната му игра. Отличният актьор вече е изиграл ролята си докрай, получил е твоето обожание и е изчеткал за пореден път Егото си. Сега има „нова” постановка, нова публика, ново място и час.

вторник, 26 октомври 2010 г.


Животът ни е вечна надпревара, прилича на ням филм, пуснат на бързи обороти. Тичаме да надминем времето, ослепени пропускаме малките неща - тревичката, поникнала между плочките, ръката на бедна старица, слънцето зад облака, песента, идваща от клоните на някое дърво, смехът на малко дете... Надбягваме ежедневието, по пътя се състезаваме със себе си – вечер прибираме уморените си тела в кутии от бетон, а от огледалото ни гледа чуждо лице. Опитвайки се да изпреварим мислите си, забравяме да се замислим за сивотата, която сме приютили в себе си, за егоизма, пропил в душите ни. Бързаме да изградим живота на мечтите си, а в бързината подминаваме топлата ръка на любовта, надеждата в две очи, а често и самите себе си.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

За една черна котка и знаците


Какво трябва да означава когато сънуваш един и същи сън през определен интервал от време? Или това, че виждаш хора, които някога си срещнал на място близо до Бога и си запомнил, защото са ти направили впечатление? А черната котка, която всяка сутрин стои по средата на улицата, виждайки ме врътва опашка и тръгва винаги наляво?
Сънят бих го обвързала с подсъзнанието и страховете ми. Срещата с хората, които не съм предполагала, че ще видя в моя град, си обяснявам с това, че светът е малък. А котката най-вероятно живее на тази улица, по която аз минавам всеки ден на път за работа. Все пак ми се иска да има нещо по-мистично в тези случки. Ей така, от суеверие или просто, защото желая съдбата да ме е избрала, решавайки да ме насочи към нещо, което ще изиграе важна роля в живота ми.
Има ли знаци на съдбата? Насочват ли ни към пътя на личната ни легенда или в желанието да ни се случи нещо различно и специално, всъщност отдаваме прекалено голямо значение на дребни неща, взимайки ги за знаци от някаква висша сила?!
Възрастна жена и монах. Два манастира. И загубата на вяра у мен напоследък. Къде ме водиш, там където не съм стъпвала отдавна? Да, ще вдигна очи, обещавам! Обещавам, някой ден ще дойда, ще се помоля и ще ти запаля свещ. Все още не съм готова за това.
В съня си вървя по отъпкана пътека и изведнъж пропадам, просто изчезвам в нищото. Дошло ли е времето да се отклоня от познатото, да откривам нови пътища, да се изправям пред нови предизвикателства? Затънала в тресавището на миналото, не ще изплувам в бъдещето. Още колко пъти трябва да се губя, за да се намеря най-накрая? Да бъда цяла. Да бъда Аз.
Обаче котката определено ме озадачава. Защо все наляво? Офисът ми е в тази посока. Там започна всичко, там го срещнах. Не! Не може това да е знак, че... Определено ще ти донеса мляко. Но да знаеш, котко - не харесвам котки, никак, изобщо...

събота, 23 октомври 2010 г.

Живея под небето ти

и от въздуха ти вдишвам.

Във вените ти се разливам,

препускам с твоя ритъм.

Проглеждам с твоите очи,

през усмивката ти се усмихвам.

Раста с твоите мечти,

страховете ни отричам.

Мислите ти гоня нощем,

обичам твоето "Обичам".

петък, 22 октомври 2010 г.


-Какъв е цветът на мечтите?
-Мечтите са оцветени с палитрата на дъгата.
-Кой рисува усмивката?
-Щастието.
-Къде да го открия?
-Около теб.
-Как ще го позная?
-Погледни отвъд...
-А как да го имам завинаги?
-Ще го има този, който има смелостта да го последва.
-Къде?
-През розите, през тръните, през калта и облаците...

вторник, 19 октомври 2010 г.


Разливаме се в сенки прималели. Блъскаме по невидими стени и крещим без глас. Тишината се пробива от безмълвие. Раздрани сме от бримки, а нишката на смисъла изчезва с времето. Неуморни Сизифовци по склона на безсмислието. Камъкът се връща, с безпощадната сила на инерцията. Докога?

понеделник, 18 октомври 2010 г.

*


Ти си продавач на надежди. Идваш в моя свят толкова рядко, а аз всеки път чакам с нетърпение да отвориш магазинчето си. Колко е хубаво отново да видя подредена цялата тази надежда. Стоката ти е разнообразна – надежда в лъскава опаковка с подарък красиви думи, надежда, украсена с розови панделки, захаросана надежда, напразна надежда... Ето и моята надежда е тук – мъничка като зрънце, блещукаща като паднала звезда. Всеки път ми я подаваш с усмивка през малкото прозорче, не искаш пари. Държа я в ръце си и й се радвам като малко дете. Тичам под дъжда и душата ми грее. Моята надежда ме носи на крилете си далече, далече. После идва време да отпътуваш и я взимаш със себе си, никога не ми я подари. Да я купя не мога, виждам, че е скъпа. А и при раздялата с нея винаги плащам с частица от себе си. Довиждане, продавачо, ако може следващия път ми дай моята надежда - онази мъничката като зрънце и блещукаща като паднала звезда, без да си я взимаш обратно. От толкова раздели с нея, не ми остана много.

неделя, 17 октомври 2010 г.


Понякога идваш неочаквано, като слънчев лъч пробил облаци оловни. Носиш усещане за пролет разцъфтяла. Посяваш зрънце щастие сред бурените задушаващи. Оцветяваш ме с цветовете на пеперуда пъстрокрила. Отключваш клетката на моите мечти затворени и им даряваш свобода. Телата и душите ни пред любовта остават голи. Очите казват истина, тъй дълго крита и отричана. Но ти като миг си, отлитащ безвъзвратно. След теб оставяш аромат на зелена трева и роса по лицето ми.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

***


Воля ли е да продължиш да летиш, когато крилата ти са пречупени, а вятърът не е попътен? Сила ли е да останеш на крака, когато животът те завърта в мощната си центрофуга? Безумство ли е да искаш да живееш в миналото, когато целият свят върви уверено в настоящето, устремен към бъдещето? Смелост ли е да победиш себе си в най-неравната битка? Израстване ли е да се отречеш от егото, а в замяна да не получиш нищо? Любов ли е да поемеш цялата болка за себе си, в името на две усмихнати очи?

сряда, 13 октомври 2010 г.


Не повтаряй обещания, изречени преди. Не връщай лентата на забавен каданс, тогава други бяхме. Не ми припомняй мечтите прекършени. Не говори за миналото, помня го. Сега сме спомен, който боли като оголен нерв. Не ми обещавай бъдеще, заседнали сме в нищото. Не търси ръцете ми, в прегръдка нe могат да се обвият. Не рови с поглед в душата ми, тя на показ пред теб е цяла. И тази дума не изричай, не я заслужихме. Да, зная - думите са проводник на мисли и чувства. Но сила вече нямат, не са облечени в дела.

вторник, 12 октомври 2010 г.

3767040


Уморена съм да броя дните, да ги превръщам в часове и минути. Нали уж всичко свършвало с предателството и раздялата? Тогава? Какво още ме задържа в тази история? Видях как всички наши стъпки напред, бяха заличени от тези, които ти направи назад. Мислех, че ще успея да проправя пътека сама, заради двама ни. Не успявам, изтощително е. Любовта започва да тежи, когато за нея трябва да се грижиш сам. Уморена е от мълчание, от очакване, от отброяване на дни, месеци, сезони. Разболява се, залинява, а няма как да й помогнеш. Можеш само да я прегръщаш силно и да се молиш да оцелее. А като се замисля, трябва й само мъничък стимул - крачка напред, знак, жест… Защото любовта не умира от умора, всъщност безразличието е нейният палач. То ще затвори последната врата и тогава всичко ще свърши.
Затова още съм тук, затова все още имам роля в тази история – защото времето, предателството и раздялата не ме направиха безразлична. Защото обичам, вярвам, прегърнала съм я силно и се моля.

неделя, 10 октомври 2010 г.


Ще рисувам с пръсти в душата ти нежност. Ще докосна там, където те боли, а никой не знае. Позволи ми, позволи... Ще дойда тихо. Раните ти ще превържа с любов. Ще измием страха от лицата. Позволи ми, позволи... Начало не искам да бъда. Да бъдем предишните е късно, нека поне бъдем себе си.

петък, 8 октомври 2010 г.

Обратно в детството

Мечо – с мен е повече от 30 години. Много сме преживели заедно. Срещи. Той беше свидетел на запознанството с първата ми приятелка преди четвърт век, в ръцете си тя имаше чепка ароматно грозде, а аз Мечо. Още сме приятелки. Раздели. Когато ми се наложи да живея извън България и мислех, че съм го забравила в самолета. А той е бил тук и ме е чакал цели две години. После известно време, в определена възраст не ми беше точно до мечета. Но той отново ме чакаше. Сега си стои кротко на раклата до спалнята и пак е с мен.

Гранитният Альоша – творение на соцарта, за което някои хора твърдо смятат, че мястото му не е на тепето и че е грозно петно, напомнящо за управление, режисирано от „матушка” Русия. Но това е друга тема. Когато бях дете, Альоша се виждаше от нашата тераса, все още не беше закрит от новите „модерни” жилищни сгради. Бях злоядо дете и с Големият батко ме склоняваха да отворя уста. А разходките по Бунарджика нагоре до паметника си остават незабравими, защото са свързани с човека, който обичах толкова много и винаги ще си остане в мен – дядо. Не махайте паметника! Ще ми отнемете част от детските спомени, които нямат нищо общо със соцрежима.

Детската железница - Ах, влакчето! Спирка „Снежанка”,спирка „Панорама”… цяло пътешествие в детските ми представи. Отново спомени с дядо, дълги разходки из Младежкия хълм. Радвам се, че отвориха железницата отново. Така и моето дете има възможността да изживее това малко приключение.


Археологическият музей – мама имаше много близка приятелка, която работеше там и аз прекарвах часове на това място, прехласната в експонатите, мечтаейки един ден да стана археолог. Е, археолог не станах, но обичам да пътувам и да посещавам интересни места, свързани с историята, бита и културата на нашия народ.

Розовият крем във вафлена фунийка – или така нареченият „топъл” сладолед, с който ме залъгваха известен брой години. Сигурно са го продавали на доста места, но аз си спомням само за едно – на входа на Зоологическата градина. Доста от тези "сладоледи" съм изяла и никога не ме заболя гърлото. Често към крема ми купуваха и захарен памук, по който аз не си падах много, защото оставяше лепкавите си следи по лицето и ръцете ми.

Снимката от риболовния ми период – аз 4 годишна, с червена пола, стоя на брега на „съветска” река, държа въдица и ловя рибки. Години по-късно разбрах, че въдицата всъщност е била просто пръчка, на която дори не е имало завързана корда. Кой е бил рибата, татко?

Това е много личен пост. Бях го писала преди време, за друго място, но... мисля, че мястото му е тук.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Хронология


Срещнах. Осмелих се. Устремих се. Влюбих се. Повярвах. Мечтах. Летях. Отдадох се. Отрекох се. Обичах. Плаках. Търпях. Чаках. Търсих. Прощавах. Падах. Отдадена съм. Обичам. Плача. Чакам.

сряда, 6 октомври 2010 г.

...

В сън, като лято цветен.
Сред спомени и макове диви.
Помниш ли - бяха ни страст?
Бяха.
Бяхме.
Долита ехо от забравени ноти.
Силуети в далечното.
Стопяват се.
Времето препуска бясно на своя пегас и сипе забрава над нас.
Облаци мрачни отсенки в очите ни хвърлят.
Любовното лято прекършено плаче зад ъгъла,
заглушено от протяжната песен на зимно мълчание.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Пепеляшка ли?


Дъщеря ми заяви - като порасна искам да стана Пепеляшка, а в очичките й свети мил наивитет. Вярва в пантофката и принца. Добре, казвам й, защото истината изречена сега, ще я разочарова. Все още има време, нека помечтае. Затова я казвам тук, макар че всички я знаем.
Номерът на въпросната пантофка, ще съвпада с номера на стъпалата на много Пепеляшки – обикновено са добре изглеждащи, изключително меркантилни и никак, ама никак не си падат по чистене на огнища. А принцът най-често е мъж на солидна възраст, с още по-солидна банкова сметка.
Но нали е приказка все пак? Феята-орисница наистина е отредила да бъдем Пепеляшки, само че в края на филма рядко ставаме принцеси. Повечето сме Пепеляшка-работеща жена-майка-съпруга-домакиня. По някое време си намираме принц, чийто блясък с течението на времето помръква, доспехите му ръждясват и биват сменени с домашен халат, който колкото и да перем винаги се сдобива с нови лекета, но ние не се плашим – въоръжение сме до зъби с препарати, които като с магическа пръчица премахват всичко. Метлата и парцалът са сменени с така модерните мопове и прахосмукачки с пара, без пара, с вода, без вода, всички до една измислени за улеснение на Пепеляшка. Принцът си стои на дивана и само повдига крака, за да минеш с модерната машина и подвиква – ей, без мен нищо не може да стане в този замък. Да не говорим пък за онези мега-ултра-яки уреди, които готвят по няколко манджи и то здравословни. Само слагаш продуктите и готово! – просто като фасул. Верото пък, е с такава уникална революционна формула, че дори не ни се налага да търкаме до умопомрачение загорелите тенджери и тигани, само с една капка измиваме с лекота чиниите на целия замък. Добре, че сме в модерна приказка и всичко е толкова лесно. Дето се казва пей и чисти! А красива вечерна рокля не ни трябва – отдавна не са ни водили извън замъка на вечеря. Не за друго, но ти Пепеляшке, така вкусно готвиш, че не си заслужава да се дават грешни пари за скъпа вечеря с посредствен вкус. Някой ще каже, че забравихме тиквата. То тя колата отдавна се е превърнала в тиква, обратният вариант не е залегнал в тази приказка.
Ама какво се оплакваме – нали сами поискахме да станем Пепеляшка? Да не мислите, че просто така са я нарекли с това екзотично име? Така че, бъдещи Пепеляшки – търсете си принцове с по-малки замъци и по-добри обноски, а ако не ви се чисти, готви и пере – гледайте пантофката да стане точно на вашето краче.

събота, 2 октомври 2010 г.

Моменти, моменти


Всеки има своите кратки мигове, в които намира удоволствие, душевен комфорт, спокойствие, щастие или усещане за завършеност.


Всяка една сутрин, в която щом отворя очи, видя слънце.
Минутките, които съм си отделила за излежаване в топлото легло.
Всяка усмивка на моята Маги.
Розовата топлина на детските й бузки, когато ги допира до моите сутрин.
Първата глътка кафе - ароматна, топла, съживяваща.
Всеки път, когато чувам майка ми да ми казва: Обичам те!
Всеки път, когато чувам дъщеря ми да ми казва: Обичам те!
Всеки път, когато го чувам да ми казва: Обичам те!
Всеки път, когато аз им казвам: Обичам те!
Онази негова първа целувка, която преобърна живота ми.
CANÇÃO DO MAR - 5 минутно блаженство и Dulce Pontes.
Разговорите с приятелката ми, проведени с поглед, без думи.
Горещият душ, който отмива от мен остатъците на деня.
Вечер, сгушена в мекото жълто одеало, с чаша топло мляко с какао.
Нощем, когато потъна в люлката на своите мечти.


Това са част от моите малки моменти, които ме изпълват с положителни емоции. А кои са вашите? Svetla, Mery, Yoana

четвъртък, 30 септември 2010 г.

***


Умирам от кеф, когато хората очакват определени реакции от мен, а не ги получават. Не няма да се ядосам, няма и да избухна. Няма да ви покажа тъмната си страна, защото знам, че ако ме виждате усмихната, се пръскате по шевовете от яд. Толкова сте прозрачни в желанието си да ме уязвите. НЯ-МА ДА СТА-НЕ! Задкулисните ви игрички доскоро ме забавляваха, но вече не сте интересни... отегчавате ме. Малко ли останаха хората, които мислят, че истината може да бъде открита в честния разговор? Човешките отношения били сложно нещо. Може. Но аз все пак съм на мнение, че в голяма степен ние, човеците, допълнително им придаваме ненужна сложност. И това за чуждата паница, май само на нас е присъщо. Ей, аз също имам проблеми, но имам и радости и успехи! Защо да злобея на вашите?

сряда, 29 септември 2010 г.

1 1/2 минута

Тази сутрин попаднах на ужасно дълго червено. Ама как го казах само! Та се замислих, какво може да ти се случи за 90 секунди, чакайки светофарът да светне в мечтаното зелено?

* Да се влюбиш в онзи секси мъж от колата в съседната колона. Или... Да не се влюбиш, но поне да си спретнеш един бърз сценарий с романтично-еротичен привкус, ей така за настроение.

* Да се скараш с този, който преди малко ти отне предимството - сега ти падна в ръчичките! Или... Да не се скараш, а просто да направиш физиономия от типа "от мен да мине този път" и да не си цапаш настроението.

* Да си запалиш цигара и да я изпушиш до половината. Или... Да не запалиш цигара, защото си в процес на отказване, но имаш прекрасната възможност да вдишаш този аромат, който те преследва даже и в съня ти, от съседите ти по кола.

* Да се обадиш на майка си преди работа - хем не си в нарушение, хем разговорът няма да е прекалено дълъг, защото винаги можеш да прекратиш с извинението "Зеленото светна - трябва да затварям". Или... Да не се обадиш на майка си, защото не ти се слушат дълги лекции рано сутрин, но това е кофти извинение.

* Да си сложиш червило, защото сутринта се успа и нямаше време. Или... Да не си сложиш червило, но онези оси - колежките ти - веднага ще отбележат със задоволство факта, че приличаш на измита чиния.

* Да отработиш речта си пред шефа, относно повишението ти. Или... Да не репетираш, а просто да се опиташ да бъдеш естествена, не съм убедена кое от двете ще ти донесе по-високата заплата.

* Да направиш разбор на събитията от миналата вечер - кой, как, защо, какво и прочие кратки думички - не че ще оправиш нещата, де. Или... Да не направиш анализ, но все пак защо ти е тази глава, освен това си жена и ти е присъщо да задълбаваш.

* Да начертаеш краткосрочен план за бъдещето си - срещи, раздели, пътувания, желания. Или... Да не правиш идиотски планове, а да се влееш с общия поток от хора и автомобили. Също кофти избор.

* Да си пуснеш нещо свежо, което ще смени wallpaper-а на настроението ти. Или... Да не си пълниш главата с глупави мелодийки, главоболието от поетия снощи алкохол ти е достатъчно засега. И тишината може да е музика в такива случаи.

* Да се отпуснеш в 90 секунден релакс (включващ спомени за чайки, море, любов и още нещо), защото работният ден е дъъъълъг. Или... Да не се отпускаш, защото така или иначе още ти се спи и като нищо си пристанала на Морфей.

* Да се усмихнеш на съненото дете с кисела физиономия в съседната кола и да му направиш смешна муцуна. Или... Да не се правиш на клоун пред сърдиткото, но така ще пропуснеш шанса си да предизвикаш една детска усмивка.

Всъщност, можеш да си наслучиш доста неща. Не оставяй тези секунди празни, има много светофари до работното ти място, все пак. Дай си зелена светлина!

вторник, 28 септември 2010 г.

?

Надига се спор между мен и... мен. Кой аджеба ни е виновен на нас жените?
Аз упорито защитавам голямото женско сърце, способността му да обича до мазохизъм и самоунищожение. Ние не можем да бъдем виновни, че сме обичали всеотдайно, а в замяна на това сме получили грозна лъжа и солидна доза разочарование. Мъжете са виновни - те не умеят да обичат някой друг повече от себе си - заявявам Аз! Обаче това няма да сломи Вярата ми, че си заслужава да изядеш няколко кисели или нагнили ябълки, за да можеш да оцениш невероятния вкус на класен сорт, когато го откриеш по чудо забравен на някоя сергия. Отстоявам моята си истина, че ще го срещна - него, мъжът с главно М. Той ще бъде всичко, за което съм мечтала, може би с малки забележки, които съм склонна да подмина. Само търсене и търпение се иска... и никакво отчаяние. Това не е наивност, а мечта, която ще се материализира някой ден! - тропам с крак Аз.


Аз пък, от своя страна, съм на друга позиция - жените сме способни да възложим големи надежди само, защото Той ни е погледнал по-така и се е държал мило. Слаб ни е ангелът, така да се каже. Веднага се обявяваме за неповторими и единствени. Повечето от нас вярват, че по-специалното отношение на един мъж означава само и единствено Л-ю-б-о-в О-т П-р-ъ-в П-о-г-л-е-д. И нашата наивна женска душа се заема да чертае с размах смели планове за бъдещето, включващи звън на камбани, уютно местенце, камина, боси детски крачета и ръце вплетени до дълбока старост. За съжаление, в повечето случаи срокът на годност на споменатата по-горе Любов, изтича след С-е-к-с-ъ-т Н-а П-ъ-р-в-а С-р-е-щ-а... или на втора, няма значение. Важното е, казвам Аз, че почти винаги жените сме разочаровани. И мисля, че не мъжете ни докарват до отчаяние, а нашите прекалено големи очаквания, които сме затворили в розов балон. Е, момичета, балонът може и да полети, но все някога се пръска на малки парченца. Обикновено, боли ако се пукне в ръцете и мирише на гума. Неприятно.
И друг въпрос - жената реалист ли е? Ако мъжете често мислят с една друга глава, то ние жените не мислим ли прекалено често със сърцето си? Къде остана инстинктът ни за самосъхранение?

понеделник, 27 септември 2010 г.

Winner?


Любовта побеждава всичко, освен бедността и зъбобола.
— Мей Уест, актриса, 1893-1980


Напоследък все по-често си задавам един въпрос - Любовта побеждава ли в крайна сметка? Колко усилия са необходими и каква помощ трябва да й окажем, за да бъде първа на финала? Ние сами въздигаме на пиедестал това чувство, нарочваме го за вечно и непреходно. Почти винаги чувството любов се ражда голо и изплашено. Веднъж попаднало в сърцето ни, ние го обличаме със собствените си идеали и правим чутовни подвизи в негово име. Благодарение на нас, то се извисява до върховен тотем, на който с радост бихме се кланяли и служили до края на дните си... докато един (не)прекрасен ден другият с увереността на опитен очен хирург решава да ни отстрани катарактата. С внезапното проясняване на погледа обаче, ни се загнездва в сърчицето онази гадинка болката. Тя, за разлика от любовта, се ражда силна и облечена в сълзи. На всичкото отгоре е издържлива и трудно податлива на чуждо влияние и съвети. Тя просто трябва да си изживее живота... Дали краят на жалкото й съществуване се бележи от раждането на нова любов или от победата на старата любов?
Ние ли възлагаме големи надежди на едно-едничко чувство, търсейки го и идеализирайки го през целия си живот? Всъщност не очакваме ли повече от това, на което реално е способна любовта? Дали вярваме в това свято чувство, само защото сме слушали, че побеждава всичко? Любовта и нейните големи или малки победи... не сме ли това ние и нашите качества, усилия, компромиси, идеали, надежди, мечти?
Все още вярвам...

За Маги

Вече си на 5 години мое малко "пораснало" момиче. Винаги съм искала да те предпазя от онзи свят навън - студен, недоброжелателен и коварен. Не мога - ти растеш и аз осъзнавам, че времето ни заедно ще става все по-малко. За теб светът навън е преди всичко интересен, пълен с предизвикателства и нови усещания. Ти го наблюдаваш и опознаваш по детски, с широко отворени очи. Иска ми се да запазиш себе си, опознавайки го. Да бъдеш искрена и неподправена като сега. Да можеш да отстояваш принципите, интересите и мечтите си. Искам да имаш куражът да летиш и силата да се завръщаш. Искам да притежаваш смелостта да се изправяш срещу всеки свой страх, само така ще го пребориш. Не бързай да бягаш от детството - това е най-прекрасното време от нашия живот. Животът трябва да бъде изживян все пак. Ако го направиш достойно, мога само да бъда щастлива. И може би най-важното нещо по пътя е, да не предаваме себе си и това, в което вярваме.

събота, 18 септември 2010 г.


Намерих я. Държа я в ръцете си. Мъничка като мухичка и голяма като слон, който знае разни работи.Съкровищница от думички и споделени мисли. Изповед в стихове.

Завлича те на пътешествие към душата, без да те чака да си стегнеш багажа. Накрая те оставя да мислиш върху преживяното.

Благодаря за пътешествието, Гери!

петък, 17 септември 2010 г.



Искам да бъдеш Ти! Стената, която няма да рухне.
Искам да бъдеш Ти! Водата, потушаваща огъня ми.
Искам да бъдеш Ти! Силата на моята слабост.
Искам да бъдеш Ти! Център на моята Вселена.
Искам да бъдеш Ти! Тихите стъпки рано сутрин.
Искам да бъдеш Ти! Цветната пролет в очите ми.
Искам да бъдеш Ти! Лазурът на небето над мен.
Искам да бъдеш Ти! Песента на моето щастие.
Искам да бъдеш Ти! Попътният вятър за моите мечти.
Искам да бъдеш Ти! Утехата сред сивотата.
Искам да бъдеш Ти! Моето късче уют.
Искам да бъдеш Ти! Смисълът на думата обич.
Искам да бъдеш Ти! Вечната, неостаряваща любов.

1+1=?


Вървят ли двама... вървят и не усещат. Ръката на другия неусетно са пуснали. Вървят ли двама... вървят и не виждат. Пътят общ отдавна се е разклонил. Вървят ли двама... вървят и без да разберат. Поотделно ще го извървят.
Да, те двама са - не едно.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

(не)Бивалици



Шепот на листа под краката ми,
безбуквени табели по завоите,
намирам нетърсеното,
следвайки музиката на тишината,
а калинките бързат за последен танц.
Падат слънца и горят зеленото,
клоните говорят с жестове,
мелниците на вятъра са уморени,
а времето мързелува в оранжево-червен будоар,
пие чай в чаши от китайски порцелан
и брои жиците на птиците от апатия.

сряда, 15 септември 2010 г.


Живеем така, както мислим... Мирогледът определя съдбата... Техники за постигане на вътрешна хармония и спокойствие... Готови ли сте да откриете любовта? ... Питали ли стe се някога какво е нужно, за да намерите голямата любов?... Вие сте умни, интелигентни и способни. Как да убедите и другите в това?...

В така актуалните днес книги за духовно самоизрастване, самоопознаване, самоизцеление, самообичане и само...едикакво си, ни поучават, че трябва да мислим положително и да бъдем добронамерени към света, за да можем да привлечем цялата позитивна енергия на Вселената. Ами то било лесно... постигането на хармонията със себе си и света. Започвам да се самоубеждавам, че животът ми е прекрасен въпреки всички гадове, които ми го объркват, тровят и тормозят. Ще ставам сутрин по-рано от обикновено, за да благодаря на Слънцето, че (не)грее за мен, да си казвам на глас, че съм добра, щастлива, уникална и че животът ми ще тръгне в желаната посока стига да го повярвам. Ще пия източен чай без захар и ще се усмихвам глупаво на себе си в огледалото. Ще се уча да се харесвам и обичам. Добре де, стига! Даже не чета такива книги. Ще бъда критикувана, но... Не вярвам в тези глупости със самонагласата и бих се възхитила искрено на хора, които успяват да си повярват, че силата на позитивизма е с тях и им помага. Иска ми се да познавам такива.
Вярвам, че Съдбата ни наглася, тя ни скроява и ушива дрехата на живота. От нас се иска да бъдем във форма, за да не ни стане тясна или широка, да я поддържаме чиста и изгладена. Кръпките са позволени, без тях не може...

вторник, 14 септември 2010 г.

Етюд


Когато ме питат "Как си?", винаги отговарям с клишето "горе-долу". Не от любов към клишетата, а защото истината не е по средата. Поне за мен. Аз съм един посредствен въжеиграч, неспособен да се задържи на въжето на собствения си живот. Балансът е толкова неуловимо нещо. Както се чувствам уверена от мисълта, че имам достатъчно, за да съм щастлива от живота и хоп... някой или нещо ми дръпва килимчето на увереността изпод краката. Сгромолясвам се с такава сила, че не знам откъде да започна да се събирам. Спокойствието, което ме е обвивало като с памук е било толкова измамно, колкото и розовата мъгла, в която допреди малко съм пърхала. Защо не мога - да задържа, да се задържа? Колко репетиции трябва да направя още? В етюдите на живота ми винаги присъстват едни и същи събития - трепет, полет, безтегловност и стремглаво падане (най-често с главата надолу). И много рани, с дълъг период на заздравяване.
Веднъж отдадена и приета, къде отива любовта, когато другия си тръгне? Тя ли се превръща в солта в раните ми? Тя ли ме пари и агонизира? И все пак знам, че този път си е струвало, въпреки раните...

понеделник, 13 септември 2010 г.

Преход


Още от слънцето ти искам, не мога повече да се прощавам. Залезът на лятото е тъжен. Не искам да изгрява есен, така протяжна и меланхолична, мрачна като забравата. Гола и разплакана като любовта ни. Многолика, отчаяна. Още от топлината ти искам, не мога да тръгна без нея в студа. Залезът на лятото носи копнеж, изгревът на есента - очакване.

петък, 10 септември 2010 г.

Свободата, Санчо...


Ето ме отново в изходна позиция, заела нисък старт в очакване на сигналния изстрел. Като цяло съм добър атлет - бягам бързо, без да се обръщам. Този път, обаче, нещо сякаш е парализирало не само тялото, но и мозъка ми. Имам свободата да полетя, но не чувствам порив в гърдите си. Тази свобода не ми носи въздух, не беше желана, нито очаквана и не знам какво да правя с нея. Окована съм с невидими вериги, които ме задържат при теб, в миналото. Моят Wishlist отдавна е написан, но нещо все ме възспира да действам. Ти ли си този, който слага прът в колелото на моя НОВ живот? Или аз съм прекалено слаба, за да те загърбя? Винаги си ме обърквал, смущавал - ти си моя хаос. Като дете съм, изгубило родителите си на шумно, многолюдно място. Стоя на едно място и ме е страх да помръдна, за да не се изгубя съвсем. В свободата си, аз съм един уплашен, несвободен човек...

четвъртък, 9 септември 2010 г.

А.

Обичам те, по дяволите! Все още... След всичко... Обичам черната ти душа, в която открих искрица светлина. Обичам очите ти - жестоки и нежни - и тяхната измамна топлина. Обичам начинът, по който ме изследваш с поглед. Обичам вълнението, което изпитвам, когато си около мен. Обичам самоуверената линия на устните ти и тази усмивка единствена, неповторима. Обичам онова издайническо мускулче на бузата ти, което потрепва когато си ядосан, въпреки че се опитваш да изглеждаш спокоен. Обичам моментите, в които можеш да заплачеш, без да бъдеш слаб. Обичам способността ти да изглеждаш равнодушен, когато в теб бушува буря. Обичам тези ръце, които ми оставят парещи следи по тялото и без които изпитвам вечен студ. Обичам мисълта, че за теб бях смисълът на твоята борба. Обичам те в твоето безразличие. Обичам те такъв, многолик. Обичам те със силата на самоунищожението. Обичам те въпреки теб. Обичам те, по дяволите! Все още... След всичко...

вторник, 7 септември 2010 г.

Lost


Няма те... до мен. Няма ме... до теб. Има ни... някъде, поотделно. Скрити зад гротескните маски на безразличието. Създаваме си измамни реалности и ги наричаме живот. Храним се с илюзии. Обличаме се с фалш. Бързаме да заличим дирите, да забравим спомените, да отречем очевидното. Всеки ден изпълняваме номер в цирка на идиотите. Поотделно. Служим за забавление на хората. Зад кулисите крием изранените си души и тайно бършем сълзите. В старанието си да бъдем чужди, изгубихме себе си.

понеделник, 6 септември 2010 г.

И така... Съединението правило силата. Вярно?! Ето защо значи нямам сила. Няма с кого да се съединя. Винаги съм си мислела, че се приближавам към Него, а то се оказва, че съм на светлинни години от така желаното единство. Химичните съединения между мен и Него в крайна сметка се разпадат на така вредните за организма ми гняв, обида, разочарование, болка и излъгани очаквания. Сега съм замразила една любов в епруветка, която търпеливо ще чака нечия нежност, мечта и смелост да я превърне в жив организъм. Търпението също е сила. А вие, ако можете съединявайте се и бъдете силни!