понеделник, 28 февруари 2011 г.

Dangerous area


Залитаме, лутаме се, намираме, намират ни, обичаме и по-късно разбираме, че сме хвърляли чувства, сълзи и други телесни течности, там където ни най-малко си е заслужавало. Но това е част от житейския опит. Хайде да си признаем, почти на всяка жена се е случвало, иначе не би ги имало мъжете, за които става дума по-долу. Пък и който е безгрешен, нека хвърли камъка пръв!

Семейният мъж-кръшкач. Умел и изкусен лъжец. Виртуоз в отварянето на женските сърца и крака. В твое лице, тези мъже виждат ново ловно поле за доказване на Егото си. Ще те омае с приказките си за единствената ти и неповторима външна и вътрешна красота и ще сподели колко нещастен е бракът му, само че заради децата... Истината е, че семейният мъж-кръшкач никога, ама никога не би напуснал комфортът на семейното гнездо, заради своите забежки. Правилно, за него ти не си нищо повече от глътка свеж въздух и четка за самочувствието му. Той е бързият влак, на който ти няма да се качиш за дълго пътуване, просто защото чакаш на малка гара.

Семейният мъж-роб. Най-често това са мъже, които преди брака са си развявали байряка и други неща, разбивали са на пух и прах не една и две женски мечти. Но в крайна сметка са си намерили майстора в лицето на благоверната, чийто хомот търпят дълги години безропотно. И когато те срещнат и открият в теб своя спасителен пояс, решават че си заслужава да си извоюват свободата. Но не заради теб, а заради себе си. Внимание! Този тип мъже почти никога не извеждат начинанието си докрай, дългите години робство са изкривили психиката им и те се страхуват от свободата.

Семейният мъж с дългогодишната извънбрачна афера. Историята познава милиони случаи, включително и такива, в които семейният мъж създава, тайно от своето, семейство с дългогодишната си извънбрачна любима. И на този тип мъже рядко им достига смелост да нарушат статуквото. Обикновено твърдят, че обичат жената в сянка и искат да изживеят живота си с нея, но винаги си намират основателни причини, поради които не напускат съпругите си – деца, имущество, общ бизнес, моментът е неподходящ и т.н. Момичета, събудете се! Ако той ви обича, няма да се замисли за материалната част на проблема, нито ще ви кара да пропилявате най-хубавите си години, чакайки го да се накани да заживеете щастливо. А колкото повече години минават, толкова по-трудно ще се осъществи неговия план. Замислете се, може би той разсъждава така - защо да не ви има и двете, без да му се налага да дели телевизора, колата, китайския сервиз и банковата сметка?!

ВНИМАНИЕ: Връзката със семеен мъж от всякакъв тип – извънредно опасна и изключително вредна за здравето! Ако все пак решите да опитате прочетете всички инструкции и упътвания преди консумация. Няма да е излишно, след употреба, да разполагате с визитка на добър психоаналитик, вярно приятелско рамо и цял палет носни кърпички.

P.S. В поста не съм имала предвид жените, които чрез пластмасови гърди и евтини креватни номера желаят да се докопат до нечий издут мъжки джоб.

неделя, 27 февруари 2011 г.

Труд и творчество

Музата на ръчния труд не ме беше спохождала с години. Изцяло виновна за прекрасния съботен ден е приятелката ми Даниела. Когато предложи да си направим мартенички, изобщо не се замислих, а трябваше, защото разполагам точно с две ръце - една лява и една още по-лява.
След почти цял ден прекаран сред прежди, ножици, възли и шаблони се получи това:







петък, 25 февруари 2011 г.

Just a (hi)story


И те не заживели щастливо... Но да не започваме историята от края.
И така, капризите на съдбата нямат край. Срещнали се в момент, когато никой от двамата не търсел любовта (всъщност, никой момент не би бил подходящ за тази среща). Той я бил открил отдавна, толкова отдавна, че бе объркал навика с любов. Тя в своята обърканост, си мислела, че обича. До този момент, до онази среща на очи, открили съкровище, което дори не са търсили. Световете им се сблъскали и се родила вселена. Необятна и единствено тяхна. Като всяко новородено била много крехка и уязвима. Но как да започнеш да укрепваш нещо, което още в зародиш е имало своя недъг? Рискували. Изправили се срещу вълна от гняв и отрицание. Любовта им била дамгосана и заклеймена. Продължили напред, по общия си път срещу течението, знаейки, че заедно са силни. Прошепнали си обещание... Започнали да изграждат дом за любовта си, но допуснали грешка - старият градеж не бил съборен из основи. Той отлагал, Тя чакала. Така заживели, с една голяма любов, с пълни шепи с мечти... и подтиснати страхове. Настанали дни на илюзорна безметежност.
Скоро недовършените дела започнали да прояждат спокойствието, страховете набирали сила и отключили нова врата. Зад нея се открил друг свят, на противоречия, съмнения, сълзи и болка. Но надеждата и любовта пробивали със светлите си лъчи тъмнината. После за кратко утихнало. Казват, буря се извива, когато е най-тихо. Дните на усмивки и щастие секнали, наранявали любовта си без дори да забележат. Обещанието не било спазено, много планове останали недовършени, а други изобщо не били започнати, всички подтискани страхове изплували на повърхността. Той не успял да се пребори за мечтата им докрай. Пуснал ръката й и тръгнал назад. Отприщила се река от мъка и сълзи, късала бентове, рушала мостове и... още оставя по лицето й следите си нощем.

четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Бездомна


Домът бил там, където е сърцето. Бездомна ли съм щом сърцето ми при теб е още? Щом няма те, но в сънищата ми отново ме прегръщаш, в мислите ми денем се усмихваш, щом отразяваш се в сълзите мои? Щом мечтите ни не се докосват, щом в очите ти съм чужда? Щом всяка моя диря си затрупал със забрава? Щом в сърцето си под наем ме допусна, щом плащах скъпо, за да има Нас с душевната валута? Щом без ключ пред вратата ти все още чакам да се върнеш? Бездомна съм, сърцето ми при теб е още!

сряда, 23 февруари 2011 г.

You got your wings, now fly!


Искаше я, силно. Получи я, сега е твоя. Свободата да преследваш непознати хоризонти. Търсеше се, трескаво. Откри се, наранявайки една любов и себе си. Защо стоиш тогава неподвижно? Върви! Оставих ти крилата, подпрях ги до вратата преди да си отида.

вторник, 22 февруари 2011 г.

Да се радваш сам е тъжно...


Самодостатъчност е най-самотната дума. Макар да е модерна, някак си претенциозна може би, и се очаква да буди в околните тиха завист към тези, които се отъждествяват с нея (най-вече, заради комфортът, който чувстват, въпреки че са сами със себе си), на мен ми изглежда самотно, звучи ми самотно. Не е ли самотно да си приготвяш вечеря за самодостатъчен, самодостатъчен да се радваш на първите пролетни лъчи, да се поздравяваш с „Добро утро, самодостатъчен!“ или в трудни моменти самодостатъчен да се окуражаваш? А най-самотното и тъжно занимание е самодостатъчен да правиш планове за самодостатъчното си бъдеще.
Много ли поисках - да съм само(Аз)достатъчна за теб, да бъда твоя свят, стремеж и нужда?!

неделя, 20 февруари 2011 г.

Mute

Говорим, крещим и зад стените си нищо не чуваме, само ехото на откъслечни звуци, които не докосват сърцата ни. Не разбираш ли, в мълчаливите ми очи има цяла вселена от думи, има дълга история, която, ако се вгледаш притихнал можеш да чуеш?!

събота, 19 февруари 2011 г.

А тя любовта... (част IV, последна)


... си тръгва. Разграбена и уморена. Отдаде всичко свое, единствено спасение поиска в замяна. Отричана и гонена, преследвана, потъпквана. Любовта убежище в нашата прегръдка не намери. Назаем тя не може да живее. Любовта по пътя свой ще продължава, дълго време беше тук, за да ни убеждава. Любовта с везни и мерки не борави, не съди и не наранява. Любовта не си отива, за да се превърне в наше наказание. Любовта си тръгва, защото насила не може повече от себе си да дава.
Но все пак...
Любовта ще бъде намерена някога, някъде в среща случайна.

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Абстиненция


Липсата ти реже душата ми с невидими бръснарски ножчета. Тя е садист - не ме убива! Оставя ми кръв, колкото да мога да съществувам, за да я усещам. По всеки нерв, клетка и атом. Обладава абстиниращата ми душа, подава болкоуспокояващо и после изчезва... за кратко. Завръща се по-разрушителна и жестока, почерпила силите си от моята слабост. Дълбае неуморно празноти в мен, които ме болят, болят...
Липсата е сериен убиец-маниак – изучава жертвите си преди да ги улови. Познава всяка наша слабост и страх. Никога не ни освобождава от душевните мъки веднага. Агонията ни й служи за забавление. Играем извратената й игра, спазваме болезнените й правила. Липсата е крадец на животи.
И всичко това, защото не събираме смелост да се измъкнем от тъмнината на миналото и да потърсим светлината зад завоя.

сряда, 16 февруари 2011 г.

Извод:


ТЕЛЕФОНЪТ

Е УРЕД

ЗА МЪЧЕНИЯ...

най-вече, когато онемее!

вторник, 15 февруари 2011 г.

Пътят


Отказването от зависимостите, от слабостите е волята да победиш себе си. Това е и най-стръмният, трънлив и дълъг път, който трябва да бъде изминат. От опит знам, че заобиколен маршрут няма. Сега гледайки отдолу, всичко ми се струва обречено на провал. Дори и малкото камъче, прилича на огромна скала. Липсват сили, енергия. Малка е и вярата, че ще премина. Отново. Сама да превържа раните, да запълня празнотите и преодолея липсите. Знам, че ще бъде труден и болезнен път. Ще се подхлъзвам в собствената си заблуда, ще се свличам стремглаво надолу без да има надежда, за която да се хвана. Ще се отказвам и пак ще тръгвам. А когато стигна горе, само белезите ще напомнят, че по душата ми е имало рани, които ти няма да имаш очи да видиш. Само те понякога ще ми нашепват, че си бил моя зависимост и слабост.

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Прераждания


Раждала съм се три пъти. Вдовица съм на две любови, но никой не знае, че заедно с тях и аз умирах. Първото си раждане не помня, но от майка си знам, че е било трудно и болезнено и за двете.
След смъртта на първата любов, бях погребана до нея две тъжни години, докато се роди желанието да се родя отново. Случи се. Много светлина пред мен и очи на новородено.
Скоро след това се родих чрез нея. В това мъничко същество живея и аз. Завинаги!
Днес отново съм в черно. Мъртва сред живите. Ще лежа до студения труп на тази любов, кой знае колко време. А толкова много искам да живея! Чрез себе си, заради себе си. Тук ми е тясно, тъмно и студено. И много ме е страх. Очите ми ги няма, а сърцето ми е просто мускул.
Любовта със сигурност ни ражда. Но кое ни убива? Липсата на любов или самата любов?

събота, 12 февруари 2011 г.

Big girls don't cry

Днес се прощавам с теб, любов! Не плача. Не мога да заплача. Родих тази болка отдавна, изстрадах те предварително, изплаках те вече. Сега си празнота. Аз съм празнота. Скоро ще се превърнеш в ненужен, прашасал спомен. Забравата ще те обвие със студените си ръце. Днес си взимам сбогом с теб, любов! Тъжно е. Не мога да заплача.

петък, 11 февруари 2011 г.

No hero in her sky


Страховете, които натиквах в ъгъла на съзнанието си, намериха своя път навън. Сега са изложени на показ, като музейни експонати, и за мой ужас един по един оживяват. Приближават се заплашително бързо и размахват грозните си пръсти пред лицето ми, накъдето и да обърна глава виждам гротескните им физиономии, изкривени в подобие на усмивка, кашляща смях. Този смях ме смалява до размерите на мравка. Но как е възможно? Бях ги заключила в най-високата кула, в най-тъмната стая, оковала ги бях с най-здравите вериги. Поверих ти ключа, защото само ти можеше да бъдеш техен тъмничар. Защо, по дяволите, им върна свободата?
- „Трябва да ги заловя и този път да ги убия” – шепна. Внезапно осъзнавам, че всъщност те никога не са били мои роби, а владетели. А аз лековерно поверих свободата си в ръцете ти. Поверих ти се цялата. Не ме опази. Не ме спаси. Сега искам да избягам от това мъчително робство, но съм твърде малка и безпомощна, а веригите толкова тежат. Няма герой, нито спасение. Само Време, трябва Време!

сряда, 9 февруари 2011 г.

**


Когато любовта не е достатъчна, а думите единствено нараняват. Когато вярата се стопява пред очите като сутрешна мъгла, а мечтата ни не ще се роди за живот. Когато земята се пропуква, без да ни поглъща, а оставя помежду ни пропаст. Когато в другия виждаме отражението на непознат, а лавината на събитията ни затрупва с разрушителната си мощ. Когато лабиринтът на живота ни е хванал в коварната си клопка, а от толкова пътища никой не е нашият. Когато надеждата трябва да бъде погребана твърде млада, а спомените са повече от мечтите. Когато светлината идва само от слънцето, а от очите тихо вали. Когато в празнотата ни отеква ехо от минало щастие. Когато е написано толкова много, а е казано толкова малко. Когато искаш да изкрещиш „обичам те”, а от устните ти не излиза нито звук. Когато отровното безсилие парализира, а противоотровата е изчерпана. Тогава, любими, нашето Утре тъне в самота и бавно умира от раните, които с времето му нанесохме.

понеделник, 7 февруари 2011 г.

*


Това са глупости! Аз съм една емоционално-нестабилна личност, с тежки епизоди на шизофрения. Създавам си нереални реалности и битувам в тях известен период от време. Чувствам се измамно добре, пренебрегвайки всички факти, които идват да ми покажат, че това е само плод на болната ми психика и всъщност тази илюзия ме разболява още повече. Някои хора, като мен, наричат това състояние любов. Чувствам, дишам, мисля любовта. Следва светкавично бърз шамар, целящ мигновеното телепортиране в реалността, при „нормалните” хора, където понятието любов е просто клише, фалш и изгода. Разбира се, аз не се давам лесно – буйствам и се боря дълго. Накрая само три думи, изречени от мъжки глас, равен и лишен от всякаква емоция, са достатъчни да ме принудят сама да си сложа усмирителната риза. Преходът от моята реалност в истинската е като умиране. Бавно и мъчително. За подсилване на ефекта, някой болен нерв-изрод ми прожектира всички спомени от времето, когато съм се чувствала щастлива.
Тук, малко от нормалните осъзнават, че отвътре са изпразнени откъм добри чувства. Подвластни са на някаква нечовешка жестокост и мазно лицемерие. Попадайки обратно в света на мъртвите души, чувствам единствено страх, че трябва да остана тук завинаги и да бъда една от тях. Та нали това е условието, на което трябва да отговорям, за да ме класифицират като човек с отлично психично здраве? Каква е цената - да спра да обичам и да се откажа от вярата, че Тя ще ме намери? Не мога! Не искам да пия от вашите успокоителни, няма да притъпипите чувствата ми, нито ще отровите вярата ми. Спрете земята, искам да сляза! В моята нереална реалност, се чувствам истинска, пълноценна и нужна някому.

петък, 4 февруари 2011 г.

That Love


Да й дадем дом. В сърцата си. Да й подарим име. Единствена. Да й простим. Дългото пътуване към дома. Да я отгледаме. Заедно. Да приемем грешките на младостта й. С търпение. Да й показваме пътя. Компасът е у нас. Да порасне. Истинска, нежна и дълбока. Да я търсим. С всяко сетиво. Да я намираме. В очите, в телата ни. Да печелим доверието й. С истина. Да е свободна. Защото й вярваме. Да дишаме с нея. С всяка клетка. Да слушаме гласът й. Дори и да мълчи. Да я отстояваме. Само нея имаме. Да я пазим. Тя си има само нас. Да живее дълго. След нас.

сряда, 2 февруари 2011 г.

2 и 200


Хората казват, че с всичко се свиква. Седалището знаело 2 и 200. На всички е ясно, че с хубавото се свиква лесно, бързо, неусетно почти, независимо дали това хубаво е с материален или духовен произход. Чувала съм, че падането от горното на по-долно ниво било болезнено, както за задните части, така и за Егото и предполагало по-продължителна рехабилитация и адаптация.
За съжаление, в живота най-често ни се налага да свикваме с неприятни и лоши неща. Кофти политика, кофти правосъдие, кофти заплащане, кофти пътища и автомобили, кофти храна, кофти услуги, кофти хора, кофти взаимоотношения. Нищим материалните си и духовни несгоди на семейни и приятелски сбирки, по форуми и блогове, псуваме държавата и хората и общо взето в това се изразява гражданския ни протест към несправедливостите, от които сме заобиколени. Протестите ни, обаче в повечето случаи, спират до входната врата. Всъщност сме свикнали с всичко и най-вече с това да се оплакваме. Свикнали сме с нацупените физиономии, лошото настроение и липсите. Всякакви липси. Замисляме ли се, обаче, че свикването е някакъв вид примирение? А примирението от своя страна не е ли безразличие?
Много неща може би са ме примирили. Но има липси, с които отказвам да свикна. Протестирам срещу липсата на човещина в човека, срещу липсата на родител в родителя, липсата на духовност в духовника, срещу липсата на приятелство в приятеля и срещу дефицитът на усмивки.

П.П. Да не се приема като напън за популизъм. Просто становище.

вторник, 1 февруари 2011 г.

?


Имам питане. Много ли сме? Маркототевците? Така ли ни е предопределено или сами привличаме проблеми и неприятности върху злощастните си глави? Намеренията ни никога не се реализират от първия път, какъв ти първи път?, не ни се получават даже и от петдесет и осмия. Нещата вървят (не - влачат се!) трудно, с бързината на двестагодишна костенурка-инвалид, всичко е придружено с убийството на един куп нервни клетки. Не ти върви в работата – полагаш усилия – сменяш я! Не ти върви с колата – ремонтираш я – сменяш я! Не ти върви с любовта – полагаш усилия – сменяш я! Аз, обаче, съм от една друга порода животни, рогато и упорито и за мен това не е решение. Пробвам отново и отново, дори и след петдесет и осмия неуспешен опит. Не може винаги да се сменя посоката, само защото не ни е провървяло. Тогава какво е решението? Във всяко начинание полагам усилия, упорство, добри намерения и търпение (за протокола – търпението ми вече е на изчерпване!), и въпреки това, нещо все ще се намери да се изпречи на пътя на „великия ми план”. Като се закучат нещата, върви ги откучвай (не знам дали има такава дума, всъщност)! И тук нямам предвид, че се захващам с начинания, които не са по силите ми, от рода на това да стана Проф. д-р на асъ-на-мъ или световен шампион по шахмат. Моите стремежи и желания са съвсем скромни, обикновено лесно постижими и чисто човешки, но… Това напоследък ме подтиква да си задавам един еретичен въпрос. Мога ли да бъда добра в нещо? Глупаво е да си го помислям дори, защото знам, че мога. Всъщност съм. Добра съм в това да бъда майка, приятелка и любима. А късметът? Може би е някъде зад мен и трябва да забавя темпото, за да ме настигне…