Етюд

Когато ме питат "Как си?", винаги отговарям с клишето "горе-долу". Не от любов към клишетата, а защото истината не е по средата. Поне за мен. Аз съм един посредствен въжеиграч, неспособен да се задържи на въжето на собствения си живот. Балансът е толкова неуловимо нещо. Както се чувствам уверена от мисълта, че имам достатъчно, за да съм щастлива от живота и хоп... някой или нещо ми дръпва килимчето на увереността изпод краката. Сгромолясвам се с такава сила, че не знам откъде да започна да се събирам. Спокойствието, което ме е обвивало като с памук е било толкова измамно, колкото и розовата мъгла, в която допреди малко съм пърхала. Защо не мога - да задържа, да се задържа? Колко репетиции трябва да направя още? В етюдите на живота ми винаги присъстват едни и същи събития - трепет, полет, безтегловност и стремглаво падане (най-често с главата надолу). И много рани, с дълъг период на заздравяване.
Веднъж отдадена и приета, къде отива любовта, когато другия си тръгне? Тя ли се превръща в солта в раните ми? Тя ли ме пари и агонизира? И все пак знам, че този път си е струвало, въпреки раните...