понеделник, 30 август 2010 г.

Понякога е добре да излезеш сам. Имаш възможността да се огледаш наоколо с по-различни очи. Вървиш по улицата и виждаш хора всякакви, повечето от тях едва ли би забелязал ако си имаш компания. Но сега ги виждаш - скучни, изкуствени, привидно щастливи, прозиращи.
Тя стои на съседната маса, с количка и бебе. Взела е майка си - така й е още по-лесно да смачка фасона на мъжа си. Не спира да говори, изтъквайки безбройните си качества на майка и съпруга. Той, обезличен от голямото его на съпругата си, само кима с глава като онези кученца-играчки, които имаше в почти всички соцавтомобили. Мълчи си човекът, защото аха да каже нещо и бива погледнат с поглед тип бензинова резачка. Моментално взима умното решение да си почисти носа с дългия нокът на лявото кутре, вместо да говори. От време на време се усмихва глупаво на историите на жена си, като продължава да кима усърдно с глава. Прекрасно семейство, си казвам, управлявано от твърдата ръка на жената и мекия врат на мъжа.
На масата в дясно има още едно щастливо българско семейство. Той, може би наскоро излежал присъда за хулиганство. С татуирани шедьоври по тялото - русалка, кръст и надпис Ганчо + Пенка. Тя около 30-те, с липсващи 4-5 зъба, с избледняваща синина на дясната скула, майка на 4-годишни близнаци, одрали кожата на татко си. Пийват бира и се гледат с празни очи, в които преди време едва ли е имало нещо друго освен похотлив блясък. Свършили работата на някой кирлив чаршаф, застлан на изтърбушено русенско легло. И какво да се прави - белята станала, та решили да се съберат в щастлив семеен съюз.
Сам на маса в ъгъла стои младеж със следи от акне по лицето. Чака вече 26 минути и потропва нервно с крак. И о, Боже! - тя се явява в цялата си прелест на бъдеща мис "Гергьовско агне", облечена в рокличка с леопардова шарка. 27-минутното й закъснение би следвало да й придаде тежест, от която може би няма да има и помен още тази вечер.
Поръчва си Мохито /защото така е модерно, нищо че Хемингуей го е пил преди повече от 60 години. Кой, по дяволите, е Хемингуей?/ Звъни й телефонът с популярна поп-фолк мелодийка. Със звънко, превзето гласче обяснява на приятелката си, че е на среща и че не може да говори точно сега. Завършва с: "До утре, муцка!", което означава, че утре въпросната среща ще бъде обсъдена надълго и широко. Следват няколко минути на неловко мълчание. Тя явно разочарована, в Skype той й се е сторил толкова секси, остроумен и забавен, а всъщност се оказа един мухльо. Той я гледа с обожание и вътрешно се пита откъде извади този късмет да има среща в кварталното кафене с такова яко парче. Ех, къде са сега всичките му познати? Започва да му идва самочувствие и се наперва като чирпански мисир в каруца. Следва разбор на обществения живот - заведения с жива музика, разкази за купони с алкохолни подвизи, завършили в стаичката с двете нули. А колко яко е било на концерта на Планета - мани, мани! Тя е била на първа линия, пяла с пълно гърло, а той някак си е успял да се сдобие с автограф и обща фотография с любимата певачка. И стават - той като мъж на място вади двайсетачка - да, онази същата, която измоли от баща си. Ще изпрати девойката до спирката, защото от черпнята са му останали само 3.20 и не стигат за такси. Уговарят да се чуят отново. Надали ще се срещнат пак - той съвсем не отговаря на нейните критерии, и как иначе - само с тази двайсетолевка накъде? Все пак, тя има мечти... Той ще й пише известно време, питайки я къде е сгрешил, толкова им беше хубаво. Тя ще се оправдава глупаво, накрая ще й писне и ще го премахне от списъка си с абонати. Те няма да бъдат поредното българско семейство, слава Богу!
Не си сбъркал ти, момче! Времето е такова сбъркано - Freak show time. Хайде, продължавай напред и горе главата!
Та мисля си аз, има ли ми нещо щом съм сама? И кое, всъщност, е за предпочитане? Да бъдеш сам или просто да бъдеш с някой, защото си социално същество, да бъдеш с някой, защото си слабохарактерен или защото те е страх да бъдеш без този някой?

събота, 28 август 2010 г.

Walk Away


Тя си тръгна и захвърли маските ти. Остави ти отговори, на които ти не си задал въпроси. Страхът от познатото идва, а ти не можеш да помръднеш нито една своя мисъл. Илюзиите, от които си създаде реалност, си отидоха с нея. По стените ти висят цигулки, обесени на тъжните им струни, които вече нямат глас.
Тя си тръгна и ти остави съвест... за компания в дългите нощи. И време ти даде, затворено в пясъчния часовник на самотата.
Тя си тръгна и ти подари незабрава. И спомен за усмивка от щастие. И очи - вечно търсещи... нея.
Тя си тръгна, не поиска нищо за себе си. Събра сърцето си и... сега има ново хоби - подрежда пъзели.

петък, 27 август 2010 г.

***

Отворих всичките си врати, през които лятото бавно си отива. Подредих празни рамки, които очакват своите спомени. На прозореца ми прожектират романтичен филм. Душата ми пърха с крилете на пеперуда, кръжаща около светлината на лампата. А от другата страна на нощта вилнее ураган. Валят звезди, които чакат своите пожелания. Събирам ги в шепи и им давам имена. Подреждам ги в кутии с панделки. Нощем ги окачвам на тавана и имам небосвод. И толкова много желания, които очакват да бъдат сбъднати. Вятърът мирише на магнолии. Отнася мислите ми и ги разпилява по белите страници.

четвъртък, 26 август 2010 г.

Справям се. Около мен има хора - истински. Милите им жестове ме трогват, усмихват, лекуват. Приятелството им е като мост, по който минавам всеки ден над болката. Не искам да се крия повече, ще бъда по-силна от несгодите. По-силна съм, защото ви има вас, Приятели! Благодаря!

неделя, 22 август 2010 г.


Кога любовта ми се превърна в игра на хазарт? Залагам, и пак, и пак... Понякога даже печеля. Вярно, дребна печалба, която обаче, като че ли още повече настървява "хазартната" ми натура. В малките печалби е разковничето. Машината ти пуска някоя и друга монета и те кара да си повярваш в късмета. И се самонавиваш - ще ми се случи - в тази минута, час, ден... скоро! Очаквам пред мен със звън да се наредят трите черешки! Да, ама не - оказвам се обрана, разочарована и самотна! Спестяванията, които бях скътала под дебелия дюшек на душата ми се стопяват ден след ден. И днес ще заложа, надявайки се късметът да е на моя страна. Питам се, ако някой ден все пак спечеля това, което искам - ще си е струвало ли всичко, което съм вложила, за да го имам. Какво ще ми е останало и какво ще мога да дам? Да си тръгна ли от игралната зала преди да съм проиграла себе си? И ставам... "Някой манипулира тази машина най-безсрамно! Върнете спестяванията ми!" - крещя! Вместо това получавам шут отзад и в следващия момент се озовавам на улицата - изцапана, изпокъсана, със синини и охлузвания по чувствата.
Ех, тази надежда! Тя е виновна за всичко! Дърпа ме за ръката и в ухото с омайващ глас ми говори: "Вярвай"!

събота, 21 август 2010 г.


Въпросът не е в това, че нямаш ток, защото ти е гръмнал тостера. Нито в това, че в следствие на токовия удар е паднал точно онзи предпазител на бушона, който се намира в главното табло на входа, за което ти по една случайност нямаш ключ. А и за какво ти е? Жена си и така или иначе не разбираш от тези работи.
Лампичката започва да свети. Въпросът се ражда от случки с различен характер. Карат те да мислиш, човъркат и дълбаят в теб и като че ли те смаляват още повече. Замисляш се за времето, което минава докато ти пасивно изчакваш определени събития да се случат. Оказва се, всъщност, че очакванията ти и действителността са поели в съвсем различни посоки и надали имат шанс да се пресекат някога. Замисляш се за липсата на рамо, онова рамо мъжкото, което ти се иска да е наоколо дори само за кураж.
Оглеждаш се и се питаш - Докога? Кой залъгваш, че можеш да си бъдеш самодостатъчна?
Дали съзнателно страня от живота, очаквайки да срещна отново онзи живот, който съм живяла и добре познавам? И се видях - смушена в ъгъла, хленчеща и безпомощна и се отвратих. Изпитах страх, един такъв леден, от който ти избива лепкава пот. Че ще минат още години, ще се огледам и ще се видя отново - безпомощна, хленчеща, остаряла и с бастун вместо с нечие сигурно рамо, което да ми дава кураж. Ще чакам някой съсед да се върне от работа, да отключи елтаблото, да вдигне предпазителя на бушона, та да ми стане светло у дома.
Питам се, зад фразата: "Чудесно се справям и сама с живота", всъщност не се ли крие една самотна жена? Не е ли самотата тази, която ни превръща в злобни, цинични и еманципирани кучки "можещи и знаещи всичко"? Еманципация - как я мразя само тази дума!
Не искам да разбирам от предпазители, бушони, В и К, отвертки, моторни масла и прочие мъжки думички. Аз искам да бъда просто жена - нежна, крехка, слаба дори...

четвъртък, 12 август 2010 г.

Относно:

Това трябваше да бъде първият ми пост, не знам защо не съм започнала с него, може би от притеснение, че ще разголя прекалено себе си. Но всяка публикация е част от мен, до която може да се докосне всеки, който чете този блог. Така че, май е време да представя себе си на драгите читатели.

Жена.
Майка.
Нечия любима.
Сложна личност, с нюанс на инат в характера.
Все още изучавам думичката "извинявай". Имам напредък.
Понякога сприхава.
Не се срамувам от грешките си. Те са част от мен.
Експанзивна.
Енергична.
Умна, с малки изключения.
Като цяло добронамерена.
Често разпиляна, но никога хаотична.
Обикновена, но никога посредствена.
Всеотдайна към хората, които обичам.
Романтично-сантиментална.
Мечтател.
Детето в мен упорито отказва да порасне.
Строг и любящ родител на петгодишна прелест.
Усмихната.
Чаровна.
Естет.
Пролетта е моят сезон. Тя събужда всичко за живот.
Когато съм слаба - се оказва, че в мен има неподозирана сила.
Борбена натура.
Плача. Често. От различни емоции.
Реалист, клонящ към умерен песимизъм.
Добър приятел, с малко, но верни приятели.
Вярваща в доброто у хората.
Може би наивна.
Истинска и натурална.
Стана дълго...
Просто човек! Надявам се - нормален!
Приятно ми е - ВеСеЛиНа!

сряда, 11 август 2010 г.

Покана



Хайде да пуснем мечтите си цветни,
да тичаме боси след тях, вплели ръцете си.
Нека облечем душите си с пеперуди пъстрокрили
и волно да полетим към синьото.
Хайде да се изкъпем с кристална роса
и да пием любов с устни жадни.
Да си нарисуваме слънце усмихнато,
и да гоним слънчеви зайчета из полето.
Да легнем върху зеления килим на тревата
и да изядем голям шоколадов сладолед.
Хайде да си наберем слънчогледи
и да потърсим лястовичка бяла.
Да си уловим светулки, ще блещукат в шепите ни
и ще има светлина.
Хайде да забравим, само днес,
че около нас всичко е бетонносиво.

вторник, 10 август 2010 г.

Преместване

Натъпквам дрехи, вещи, спомени и мисли в кашони. Събирам въздишките си в счупени вази, в които отдавна не е имало цветя. Суетя се. Не искам да забравя нещо от разсеяност. Попивам с поглед всичко, тук всяко нещо си има история. Нашата. Само теб не мога да сложа в кашон, затова те пъхнах в сърцето си. Ще трябва да тръгвам. До тази врата е нашето минало, от другата започва моето настояще. Настояще, изпълнено с минало. Минало, което искам да бъде бъдеще. Раздяла е тъжна дума, предпочитам - до нови срещи!

понеделник, 9 август 2010 г.

Ей, ти! Да, точно ти!
Ти, който не беше очакван. Дойде от нищото и бързо си огради територия в сърцето ми с дебели и високи зидове. Построи дом в душата ми и го нарече свой. Ти насели пустинята ми Ежедневие с моменти истински до болка. Намери извор, който мислех, че е пресъхнал отдавна. Оцвети ме с палитрата на дъгата и ми вдъхна живот. Ти, който обсеби мислите ми. Ослепи очите ми за всички други и изгради свят за двама. Ти, който щеше да останеш тук завинаги.
Ей, ти! Да, точно ти!
Ти, който си тръгна така, както дойде - неочаквано и бързо. Напусна домът с висока ограда, но той си остава завинаги твой. Наематели няма да търся. Ти, след който всяка стъпка е несигурна, тромава и трудна. Ти, който ме разпиля на милиони прашинки и ме остави на вятъра. Ти, който ме погубваш с мълчание и още господстваш над всичко мое. Ти, който затрупваш пътеки и буташ мостове с апатия. Ти, който си навсякъде, без да присъстваш. Ти, който твърдиш, че обичаш, а можеш да дишаш без любовта.
Ей, ти! Да, точно ти! Разпозна ли себе си?

четвъртък, 5 август 2010 г.

Като нямат хляб - да ядат... вафли!



Дано не ме гилотинират!

сряда, 4 август 2010 г.

А тя любовта...


Не идва с фанфари. Любовта не е победен химн, който очакваш да чуеш. Любовта няма да развее гордо и победоносно своя флаг. Любовта не е маска, зад която можеш да се скриеш. Любовта е откачена муза. Тя може да те стъпче, малко след като те е въздигнала. Любовта е безспокойство и треска. Любовта е най-заразната болест откакто свят светува.
Но все пак...
Любовта е в молитвата, която отправяш. Утехата, която намираш. Любовта е тази, която ще ти разкаже приказка за лека нощ и ще те целуне нежно по очите. Тя ще държи ръката ти, когато имаш нужда. Ще бъде светлината в тъмното, от което толкова много те е страх. Тя ще приготви топла вечеря за изгладнялата ти душа. Само любовта може да ти построи светъл и просторен дом от мечти. Любовта ще ти покаже нов свят, който се намира точно след Егото. Любовта ти дава шанса да живееш истински в калейдоскопа Живот - цветен, луд, болезнен, вдъхновяващ, слънчев, мрачен, смислен, безсмислен, но ПЪЛЕН.

вторник, 3 август 2010 г.

Another home

Открих си място. Ще го наричам дом известно време. Остава да го населя със себе си. Там няма спомени, които ме затискат и гласове, които проглушават ушите ми нощем. Има светлина, за да не се губя. Малко е, но е достатъчно за мен и самотата ми. Големите пространства ме превръщат в една паникьосана Палечка. Високо е, за да имат време мечтите ми все пак да полетят преди падането. Промените винаги са ме плашили до смърт. Едно тънко и слабо гласче в мен се опитва да изкрещи: "Ще бъде хубаво, страхливке!" Животът е движение. А движението живот ли е?

понеделник, 2 август 2010 г.

La Dolce Vita


Лято в апогей. Воал на черна нощ. Дрехи от ефир. Вятър. Кани ме на танц. Една чаша и тънък дим от забравена цигара. Нощ със сладко-тръпчив вкус на вино. Свещта си играе на светлосенки. Таван обсипан със звезди. Черно-бял филм. Пробуждане. Полет. Живот.