петък, 8 октомври 2010 г.

Обратно в детството

Мечо – с мен е повече от 30 години. Много сме преживели заедно. Срещи. Той беше свидетел на запознанството с първата ми приятелка преди четвърт век, в ръцете си тя имаше чепка ароматно грозде, а аз Мечо. Още сме приятелки. Раздели. Когато ми се наложи да живея извън България и мислех, че съм го забравила в самолета. А той е бил тук и ме е чакал цели две години. После известно време, в определена възраст не ми беше точно до мечета. Но той отново ме чакаше. Сега си стои кротко на раклата до спалнята и пак е с мен.

Гранитният Альоша – творение на соцарта, за което някои хора твърдо смятат, че мястото му не е на тепето и че е грозно петно, напомнящо за управление, режисирано от „матушка” Русия. Но това е друга тема. Когато бях дете, Альоша се виждаше от нашата тераса, все още не беше закрит от новите „модерни” жилищни сгради. Бях злоядо дете и с Големият батко ме склоняваха да отворя уста. А разходките по Бунарджика нагоре до паметника си остават незабравими, защото са свързани с човека, който обичах толкова много и винаги ще си остане в мен – дядо. Не махайте паметника! Ще ми отнемете част от детските спомени, които нямат нищо общо със соцрежима.

Детската железница - Ах, влакчето! Спирка „Снежанка”,спирка „Панорама”… цяло пътешествие в детските ми представи. Отново спомени с дядо, дълги разходки из Младежкия хълм. Радвам се, че отвориха железницата отново. Така и моето дете има възможността да изживее това малко приключение.


Археологическият музей – мама имаше много близка приятелка, която работеше там и аз прекарвах часове на това място, прехласната в експонатите, мечтаейки един ден да стана археолог. Е, археолог не станах, но обичам да пътувам и да посещавам интересни места, свързани с историята, бита и културата на нашия народ.

Розовият крем във вафлена фунийка – или така нареченият „топъл” сладолед, с който ме залъгваха известен брой години. Сигурно са го продавали на доста места, но аз си спомням само за едно – на входа на Зоологическата градина. Доста от тези "сладоледи" съм изяла и никога не ме заболя гърлото. Често към крема ми купуваха и захарен памук, по който аз не си падах много, защото оставяше лепкавите си следи по лицето и ръцете ми.

Снимката от риболовния ми период – аз 4 годишна, с червена пола, стоя на брега на „съветска” река, държа въдица и ловя рибки. Години по-късно разбрах, че въдицата всъщност е била просто пръчка, на която дори не е имало завързана корда. Кой е бил рибата, татко?

Това е много личен пост. Бях го писала преди време, за друго място, но... мисля, че мястото му е тук.

5 коментара:

  1. Май остарях вече, и съм за изхвърляне нали?

    ОтговорИзтриване
  2. Имали сме прекрасно детство, Веси!
    (И аз имах подобно мече. Обожавах разходките до Альоша и "пътешествията" с детското влакче... и все още обичам да се качвам до гранитния паметник и до върха на Младежкия хълм...Не си падах по "топлия" сладолед, но за сметка на това чак ушите ми лепкаха от захарния памук хахахаха - колко мило ми става)
    Много се страхувам, че нашите деца няма да опитат вкуса на тази наша детска радост...и безгрижие...
    Благодаря ти, че ме върна назад във времето...направо не ми се връща в реалността!
    Целувам те!

    ОтговорИзтриване
  3. Веси, просто я изтривай, Лилията, с отметка "завинаги".
    А постът ти е ... толкова топъл и сантиментален. Мечето, това е тема, която ще метна в Училище-то някой ден. И въдицата, и кремчето - затрогващи! Благодаря, че ги сподели :)

    ОтговорИзтриване
  4. Имахме истинско детство. Благодарна съм за това. Днес е друго. Има всичко, но съм на мнение, че децата ни не изживяват пълноценно благодатните години на детството.

    ОтговорИзтриване