четвъртък, 29 декември 2011 г.

Под чертата

_________________
малко бягства
много завръщане
няколко отрицания
повече вричания
мокри възглавници
някакви липси
бавни мечти
седмица Рим
моменти в пиксели
книжни спасения
драми
приказки
изводи
всякакви усмивки
и
едно обичане.

вторник, 27 декември 2011 г.


Съвестта пише нощни сценарии. Разходка устройва, по острото на постъпките. В апокалиптичните му сънища участвам. Руса, разплакана и веченетърсеща него. Мога да му подаря капан за сънища, но не знам дали улавя съвест.
На импровизираната ни среща, пристигам с много усмивка, никакво русо и тъмни очила. Зад тях очите ми - влажни, ощетърсещи него.
По дяволите, ще бъда запомнена като момичето, което... през зимата носеше слънчеви очила!

петък, 23 декември 2011 г.

Препоръчано


Донеси ми живот на любима.

P.S. Вярвам!

четвъртък, 22 декември 2011 г.


Връхчетата на пръстите ми топят айсберги. Глобално затопляне на душата обещават. Пурпурните реки са предначертани. Пълнокръвнолюбовни могат да потечат само към едно сърце.

вторник, 20 декември 2011 г.


Аз ли й се случвам на празнотата, тя ли на мен?
от прозореца влиза зима.

понеделник, 19 декември 2011 г.


В леглото ми няма сатен, мъж и сън. В близост - тефтер и химикал. Да си записвам среднощните монолози. Някой подмени нощите за любов с нощи за размисъл.
Това кражба или самота се нарича?

събота, 17 декември 2011 г.

не-


Разсейват ме устните му. Нецелувани, натежали от неизказаност. Уморени от недостатъчност и от неистини. В ъгълчетата им неприкрит страх от неслучване и цигара неизгоряла от скука. И един неизмислен план за завръщане.
Несбъднатостите не ни убиват, нали?

сряда, 14 декември 2011 г.

предозирам.

а всичкоелюбов се защитава. винаги, навсякъде. иначе е само глупаво клише. знаеше го, нали?

понеделник, 12 декември 2011 г.


Нощем, наблюдавам празничните лампички по съседските прозорци. Липсват по моите. Мога да те обвинявам, че открадна Коледа и да наказвам себе си. Или още утре да си преоблека душата празнично. Защото обичам всичко в нея, дори в тъгата си да я отричам. И знам, че съм й липсвала и още вярва в мен. И искам да си пожелавам, да разопаковам подаръци нетърпеливо и да ми мирише на сушени плодове. Защото си дължа усмивки, мечти и споделености. И повече от себе си на себе си дължа.
Сняг ми липсва.

петък, 9 декември 2011 г.

Извод 16


През митницата на любовта, преминава само истинската. Останалите ги задържат, заради фалшиви документи.

четвъртък, 8 декември 2011 г.


На фронта на любовта нищо ново. За спасението й се водят същите битки, от същите герои. Преброяването на раните само разсейва вниманието. Никой не иска да й прегръща студения труп.
Курсове по оцеляване на сърца къде организират?

сряда, 7 декември 2011 г.


Разказва ми вицове. Зад смеха си несполучливо крием въпроси. Ще бъда ли там... иска да знае. Вместо думи, ударите на сърцето ми се чуват наоколо. Обръщам разговорът към времето, стачките и смяна на маслен филтър. А мълчаливо го питам къде зимува любовта, докато си чака слънцето. Твърде добре ми познава очите. Обгръща дланта ми с неговата, за да ми отговори.
Аплодисменти за жалката ни актьорска игра.

вторник, 6 декември 2011 г.


В крайна сметка, аз съм едно съвсем обикновено момиче. Работя от 8 до 5. Съставям списъци за пазаруване и мечти. Имам няколко добри приятели. Пуша, пия рядко. Чистя, готвя и обичам да правя секс. Мога да ревнувам. Или пък не. Да крещя и после да се смея. Плача на драми и сватби. Животът си превръщам в драма понякога. Търся си приказката. Захласвам се по залези, звезди и луни. Вярвам в старомодната любов, онази до края. Пиша любовни писма и умея да рисувам идеални сърца по запотени стъкла.
Защо, по дяволите, точно мен избра?

неделя, 4 декември 2011 г.


Пластмасовата ми елха е гола. Застинала в очакване да бъде коледна, вече втори ден. Мразя силиконовите ѝ бодлички и фалшивото зелено. Ще имам жива, когато...
Истинските елхи ги носи на рамо любимият мъж, изтупвайки се от снега на прага. Внася със себе си завършеност. И макар да е декември, на душата да ѝ бъде топло.
Обичта ми към Коледа спи. Въпреки мирисът на печени ябълки и ванилов сос в кухнята ми.

петък, 2 декември 2011 г.


На тази любов не й върви с края. Оказва се безкраен. Не се свършва с изнасянето на последния кашон с лични вещи, с малките войни, кратките примирия, дългите мълчания, с този блог. Трудно дишаме поотделно. Полузаедно също. Тръгваме си уж, ама сърцата ни се вкопчили. И дърпат, дърпат...
Докога? не питам вече.

сряда, 30 ноември 2011 г.


Кафето е най-верният ми съюзник. Държи ми будно разочарованието. Сега така го искам - будно, трезво, живо. Ще го приспя. Някога, когато... А дотогава ще ти липсват очите ми на мечтателка. На мен също.
Един ден тук ще бъде тихо.


Goodbye, november.

вторник, 29 ноември 2011 г.


Аз като порасна ще стана щастлива! Чу ли? Ще нося шарени чорапи до коляното. И ярък лак за нокти, може би. Ще имам малък надпис на глезена. Защото съм копнеж. И любов ще бъда пак.
А сега липсвам на себе си. От стогодишен сън сама ще се спасявам, щото принцовете ги е страх от призраци. Предпочитат да целуват, че е лесно.

понеделник, 28 ноември 2011 г.

причинно-следствено


Не съм знаела причините! Ама познавам следствията им наизуст. Ние, разпаднало се на съставните му части - аз и ти. На леглото студеното място от ляво. Празното крило на гардероба. И свободно време, в което не зная какво да правя себе си. Някакви мечти натрошени, по които ме боли да стъпвам.
Ти задръж причините, аз викам премиера да пререже вените на любовта.


*ето ти причина - три чаши вино и липса на сън

Извод 15


Всъщност, ние никога не си взимаме сбогом с любовта, а само с нейния обект на любов.

петък, 25 ноември 2011 г.


Бъркам си в раните. non ti muovere. За последно, обещавам. После го изтривам. Папка тежка драма, също.
Жонглирам посредствено с емоционални дупки. Не сънувам и не плача. Не е хубаво това. Да ми уреждат среща искат. Ей така, за разведряване. Отчаяна им изглеждам сигурно. Ама не искам спам в живота си, бе хора! Да мълча и да изживея слабостта си искам. Ще се смея като мога. Клоунът напусна.

четвъртък, 24 ноември 2011 г.


в дни като този, искам да съм тиха. да си изгоня мислите пред вратата. и да потъна в меланхолия. да съзерцавам голотата на премръзналото дърво отсреща, без да правя асоциации. отвътре навън, днес да не излъчвам. да си скрия драматизма в ръкава и да напусна часът по емоция.
в дни като този, повече от всичко, ми липсва споделената тишина на ръцете ни.

вторник, 22 ноември 2011 г.


Сърцето ми е сейф за любов. Да, за тази любов! Очите му са тайната комбинация. Предотвратяват грабежи и разчистване на пространства. Не се отваря под натиск, нито за нова любов.
А неговото го боли. Сърцето винаги плаща. И многото, и малкото любов.

понеделник, 21 ноември 2011 г.

Опит за лечение на отчаянията с Бегбеде и плодов чай. А той ми изпраща техник. Да ми върне топлата вода. Не знам защо, жестът ме облива като студен душ. Заради мирисът на вината му, може би. Дистанционните ни отношения придобиват метален привкус, досущ като дистанцираните.
Любовта траела три години, а аз противно на химичните реакции и съединения, искам да я имам завинаги. Наивно мечтая да ме открие като топлата вода и да ми цени благата.

неделя, 20 ноември 2011 г.

I don’t want realism. I want magic!

Затънала съм в реалността на злободневието. Почивните дни предлагат кофти изненади. Един си взима кученце, а на друг му се скапва бойлера и ентусиазма. Къде живее онзи, който е казал, че след лошото идва хубавото? А? Да го намеря искам и да му навра лъжливия оптимизъм в... Нещата се развалят с мъж или без мъж, ми казва Даниела. Е, хубаво! Но не е ли по-добре да имаш такъв наблизо, който поне ще ти спаси градусът на настроението? И ще свърши мъжката работа. Щото, докато се правя на мъж, няма да има такъв до мен. И последен въпрос. Къде подаряват вълшебства?

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

24 часа разлика


Разказвам му за вълшебния залез вчера. Това ме замисля, че откакто ние е със статус under construction, все си разказваме в минало време. Днес ще го узнаем утре, което междувременно се е превърнало във вчера. Информационен бюлетин с новини с изтекъл срок на годност. Една часова зона, с двайсет и четири часова разлика. Заседнали сме в плитчината липсананашеднес, обсадени от история и неясно бъдеще. Тъжно.

Извод 14


Големият приятел е психоаналитик без тарифа и работно време.

сряда, 16 ноември 2011 г.


Звъни сутрин в десет и ми изслушва глупостите. Понякога и мълчанията. Чете ми въздишките. По тях съставя дневна прогноза за времето в мен. Знае, че е личното ми слънце. И че сега е във фаза затъмнение, а от това ми се объркват циклите на усмивките, жизнените сокове и пърхането на миглите.

понеделник, 14 ноември 2011 г.


Влияе ми на теглото, телесните течности и усмивките. Трябва да бъде забранен като дрогата. глупости! В негово отсъствие абстинирам с голяма доза Депеш. Междувременно откривам, че спиралата за очи предпазва от сълзи на обществени места, а сама е най-ужасната дума преди празници.

неделя, 13 ноември 2011 г.

Извод 13


Понякога намирането на любовта, съвпада с намирането на майстора.

петък, 11 ноември 2011 г.

In him I trust


животът ми е разделен на ери. преди и след. него. от преди не помня подробности. след - изповядвам религията александър. без писани заповеди, молитви и пост. вярвам и обичам.
всеки има своя личен месия.

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Извод 12


Голямата любов може да не е първата, нито последната. Тя е тази, която винаги пари отвътре.

вторник, 8 ноември 2011 г.

Награда

В блога ми търсят информация за разплакани жени, стари двайсетолевки и мопове с пара. Абе хора, ключовите думи са ви грешни! Тук душевен стриптийз правя. Не ми пъхат банкноти в бикините, още повече стари, само възглавницата ми ме вижда разплакана, а мопове с пара и други бърсалки тук са строго забранени.
Отклоних се от темата на поста, обаче. Една б(л)огиня в кухнята, смята това място за интересно. Знам, че не е единствена. Благодаря на нея и на всички, които търсят част от себе си тук.


Уловката е, че наградата върви с разкрития за притежателя й. Седем на брой. Много, бе!

1. Не си сменям прическата и цвета на косата след раздяла с мъж. Изживявам го по-друг начин. Като да пиша блог, например.
2. Мразя жп гари и автогари.
3. Използвам грим изключително рядко.
4. Никога не съм имала желание да напусна България. Заради носталгията, не от патриотизъм.
5. Най-големият ми страх е да не се науча да си бъда самодостатъчна.
6. Мечтая да видя Бразилия.
7. Не обичам полуфабрикати, както по отношение на храната, така и на връзките. Сигурно съм прекалено романтична!

Предавам наградата на:

Solisalsa
Светла
Змей
Аtina
Baby

Let's go girls!

понеделник, 7 ноември 2011 г.


обичам го от цяла вечност. наизуст му знам анатомията, физиката и химията. прихващам мислите му дистанционно. разчитам безпогрешно морзовият код на сърцебиенията му. прилегнал ми е перфектно на сърцето и тялото. очите ни излъчват любов на едни и същи MHz-и. любов е. край!

четвъртък, 3 ноември 2011 г.


Като ми замирише на ноември, най-много започва да ми липсва уют. Ама истински. Не такъв на топъл и подреден дом. На пълния дом, уютът ми липсва. Такъв, в който има вечно суетене, нали се сещате - закъснявам къде са ми чорапите, правя закуска - помогни на детето с обличането, целувка, обичам те и хубав ден, желание да си отидеш вкъщи веднага след работа, топла вечеря, смях, и кавга понякога, аромат на мъж в леглото и жужене на дете, на още едно дете. Искам да имам стикер Baby on board, залепен на стъклото на колата, не! всъщност искам на стикера да пише - нашето бебе се вози в колата!
Може да е глупаво, но битовизмите, споделени с любимия мъж ми носят уют.

вторник, 1 ноември 2011 г.


Един нар и ненормално количество шоколад за вечеря. Което ме подсеща, че трябва да откажа сладкото, цигарите и романтичните филми. Честно! Щото на Хепбърн и тая нощ ще й правя компания, вместо да ми се случват оргазми, примерно. Тя и Белучи са любимите ми пушачки.
Днес пак се заричах, че се отричам. Дебелокожа да ставам, самодостатъчна. Глупости говоря някакви. Казва ми оная поговорка за големите залъци... кимам насреща му, ама в главата ми текат субтитри големи залъци плюс преглъщане равно на дебел задник. Изпращам му смс, че съм луда. Връща ми обаждане, че съм неговата луда.

понеделник, 31 октомври 2011 г.


Midnight in Paris ми напомня, че на живота ми му липсва щипка романтика, десет литра на квадратен метър топъл дъжд, около 100 грама авантюризъм и свръхдоза александър.
Носталгията била отказ за приемане на настоящето. Добре! Но кой би отричал настоящето, ако в него му се случваха вълшебствата от миналото?!

събота, 29 октомври 2011 г.

Извод 11


Любовта винаги е на мода. Друг е въпросът, колко сезона ще се сменят, докато открием, че ни отива?!

петък, 28 октомври 2011 г.

Бяло


Говорим си с петък за това, че е любимият ден на повече от хората, защото е едновременно и край, и начало. Веднага решавам да е бял. Като чистия лист на всяко начало. Като цветът на роклята, за която "малките" момичета си мечтаят. Като невинността на Маги. Като Санторини, който не спирам да вярвам, че ще ми се случи. Като виното в чашата ми при пълнолуние. Като пръстите на ръцете ни, които сме вплели и стискаме здраво. Като тишината на първия сняг и всички снежни ангели, които ще направим тази зима. Като истинската любов, щото казват, че нямала корист.

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Жълто


Сигурно, защото топлото ми липсва, днес се размечтах в жълто. Като изгубеното слънце. Като светлите лъчи в косите ми и бронзът по кожата ми през лятото. Като пясъчното русо на Ипанема. Като лимонадата от детството ми. Аз и ти ми звучи в цвят слънце. Като най-вкусните бъркани яйца на света, които трябва да се казват александър. Като лимоновият фреш, който можеш да пиеш без да правиш смешни физиономии. Като онзи скъп сервиз за хранене в Крео, в който искам да ти сервирам филе миньон. Като мекото одеало, под което краката ни обичат да водят дълги жестомимични разговори. Като есенният килим по паважа на Вазов. Като звездите, които ми намигат съзаклятнически всяка вечер, а аз им изпращам мечтите си.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Червено


Тази сутрин, бях подготвила за сряда бежов костюм. Заяви, че не иска да изглежда скучно, облече се в червено, сложи си червило в ярък цвят и затръшна вратата зад себе си.
- Добре де, нека е червено, само не се ядосвай още от сутринта! - измърморих след нея.
И така, днес сряда се разхождаше в червено. Като лютеницата на баба, обрамчила детската ми усмивка. Като всички калинки, които са кацали по ръцете ми, защото знаят, че ги обичам. Като лицето ми от първото ти обичамте. Като мен, след като си ме имал. Като всички макове, чиито потрепващи листенца успяхме да снимаме. Като любимите ти блузи, които никога не би ми омръзнало да гладя. Като розата от пазара до Катедралата, още я пазя. Като малкия брой важни дати в календара ми. Като слънчевия диск, който потъва в нощта по възможно най-романтичния начин. Като цвета на косата на Baby, в който никога не ми достигна смелост да боядисам моята.


photo: Yulia Gorodinski

вторник, 25 октомври 2011 г.

Синьо


На вторник му подхожда да е син. Като любимите джинси и пуловерът ми Boss. Като сиренето, което и двамата обожаваме. Като онази капачка от сок, на която пише "...и те заживели щастливо". Като синьото в надписа на OMV, откъдето купувахме кафе за из път. Като цветът на хоризонта пред нас. Като вълните, които поглъщаха името ти, изписано в пясъка. Като онова лято. Като небето над Варна, лазурно денем и мастилено нощем. Като безсънието под очите ни.

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Зелено


Защото сивото ми идва в повече, решавам да си направя седмицата цветна.
Понеделник е зелен. Като зелената ми рокля, с която ме харесваш. Като великденската салата на обяд. Като онази поляна, заобиколена от зеленото на балкана и на която незнайно защо времето спира. Като листата на най-стария дъб, чието местонахождение търсихме дълго. Като увехналото ми цвете, на което ти върна зеленото. Като плочките в банята на нашия апартамент. Като свежестта, която усещам когато си наблизо. Като зелените очи на Даниела, които са ме виждали във всички състояния на духа и още ме обичат.

неделя, 23 октомври 2011 г.

haute couture


През зимата ми отиват шапки и лилаво. Той ми отива целогодишно. Висша мода за сетивата ми е. Мога да го нося цял живот. По себе си, в себе си. Без да ми пука дали изглеждам скучна или демоде.

петък, 21 октомври 2011 г.

Извод 10


Любовта, кръпки не търпи. Не от суета, а защото с времето, шевовете изтъняват, късат се и зейват дупки.

сряда, 19 октомври 2011 г.


Обичам книжарницата на последния етаж. Има аромат на думи и горещ шоколад. И голяма тераса. Докосваш с пръсти небето сякаш. "Приказка" на Карабашлиев стои на масата. Не я разгръщам. Ще я изживея с Маги. Скоро, в някоя студена нощ и заедно ще помечтаем. Гледам залязващото слънце и за първи път от много залези насам, не се натъжавам.

понеделник, 17 октомври 2011 г.

Our love project


Всички послания на сърцата ни са запечатани в пиксели. В тихото на очите ни - новели. Електронна книга за любов е. Limited edition. Редакционна колегия няма. Как се редактира любов?

вторник, 11 октомври 2011 г.


Дирижира ми ударите на сърцето. От легато към стакато. Неритмично отсечено ми подскача в гърлото. Тясно му става, да изскочи иска и да крещи, не да пее. Само неговите очи могат да чуят, да разберат тая какофония от сърцебиения. А около мен пространствата се стесняват, като че искат да ме засмучат.
Настъпва сезонът на сълзопада.

понеделник, 10 октомври 2011 г.

*


Пазя всички картички получени през годините. През хиляда деветстотин деветдесет и осма съм получила една със следното съдържание: "С пожелание да бъдеш розата на малкия принц". Била съм на 19! Всичко ми е било рози и принцове.
Случайно или не, беше първата, която ми попадна онзи ден, докато преравях кутията с личните си съкровища. И то в момент на прозрение колко съм уморена да опитомявам и да се грижа. Знак или съвпадение, няма значение - дойде право в ръцете ми. Да ме замисли, размечтае, да поискам... да означавам всичко за едно сърце едничко.
Да бъда розата на малкия принц... Ще си го пожелая, още тази Коледа, под елхата в полунощ.

четвъртък, 6 октомври 2011 г.

Извод 9


В изречението голямалюбов, точката в края, се подрежда в многоточие... от надежди

понеделник, 3 октомври 2011 г.


Този, който те обича е там. Преди теб. Преди да те е срещнал още. И чака. Животите ви да се сблъскат. Чака, защото е предопределено. От сърцето. Не от съдбата. Тя събира и разминава. Този, който те обича винаги е там.
След теб. За теб.

петък, 30 септември 2011 г.

Историята на българската любов е по-къса от живота на еднодневка и запомняща се като съдба на глухарче.
Символът на българската любов е бенгалският огън. Нито служи за нещо, нито свети дълго.
Любовта за българина е като малкото зло. Като заушката. Важното е да трае кратко, да те пипне в младостта и най-важното - да не те повтаря.
Неслучайно в българската литература никой герой не се трепе от любов. Най-много някой да се пропие, но и тогава не е сигурно дали се пропива от любов или се влюбва, за да се пропие.
Лошото на българина е, че като се напие, не се влюбва фатално, а вдига фатални въстания.
В които изнасилват любимата му.
В България родовете се карат за земя, а не заради Ромео и Жулиета.
В България Ромео умира в един старчески дом. Жулиета - в друг.
И никога не се срещат.
Патологична неспособност да се влюбва в своите герои, да влюбва своите герои един в друг тресе българският писател.
Срещне Бойчо Рада - работата избие на въстание.
Хареса Албена Куцар: селото настръхне като пред окупация.
Пропадне Ирина по Борис: пак на фон за тютюн, бандероли и алъш-вериш.
Залюби Сибин Каломела: все философски съмнения и висши пируети на духа изпортват работата.
Свиреп човек е българският писател. Един герой не утрепа от любов.
Само германецът Бенц се похарчи от любов в българската литература.
Затова родните литературни герои се разпъват между кръчмата и Балкана.
По същия начин те се държат и в леглото: или пиянски словоблудстват, или бездарно и глупаво се правят на хайдути.
По това си приличат със своите автори: да се правиш на революционер е по-лесно, отколкото да бъдеш любовник.
За едното се иска да си прост черноработник на обществената нива, за другото - артист на любовната сцена.
Само че българския любовник го проваля публиката.
Все ще се намери някоя бабичка от първия ред да прошушне милостиво: "Не се тръшкай, баби, Геновева е жива!"
Пред публиката от Бяла черква революцията е единствената възможна любима на българина.
Любовта е тера инкогнита за нашия човек.
Върху тази непозната земя той се държи като българин в чужбина.
Важното е да се тупне в косматите гърди и да викне: "Булгар, булгар!"
На българина все нещо му пречи да се влюби - я някое въстание, я някоя революция, я някоя национална катастрофа.
От толкова обществени събития едно любовно въстание не може да вдигне българинът.
Стиска дръжката на знамето, а няма знаме.
И няма пред кого да го развее.
А и да има любима, на знамето със сигурност ще пише любовното: "Свобода или смърт!"



из "Високите каменни хълмове" Александър Секулов

сряда, 28 септември 2011 г.

*

Не харесвам потребността си към това място. Опитвам да лекувам една зависимост с друга. Истината е, че въпреки времето и всичко написано тук, празнината в мен си остава празна. Липсва ми суетенето около любимия мъж, старанието около печката и мъжко бельо на простора. Липсват ми дългите разговори за малките неща. И топлите ръце около тялото ми нощем. Да се разливам в дланите му. Да ме събира, когато съм се разпиляла. Както и това, за всички мои вълнения и лудости да знае само той. На него да разкажа как по детски се зарадвах, защото видях дъга във фонтана или колко дълго плаках след финалните надписи на Закуска в Тифани.
А тук имам нужда да помълча. За малко.


един александър е достатъчен, един блог не.

понеделник, 26 септември 2011 г.

In the closet


В гардероба си крия кутия със съкровища, пеперудени криле и снимка на щастие. Аз съм Плюшкин на спомените. Sentimental queen. Прибирам всеки поглед, допир, аромат. Топлото на очите му събирам за зимата. А той всички мои обичамте.

неделя, 25 септември 2011 г.

Извод 8


След ваксинация с любов се придобива (дълго)траен имунитет. Към чужди помисли, погледи, тела.


нежелани странични ефекти: води до известна степен на оглупяване.

сряда, 21 септември 2011 г.


Безсънието ми е патология. Той ми е диагнозата. винаги е бил. Сутрин личи по очите ми и по странната форма на възглавницата. Възглавниците са изповедници. Ако бяха писатели, щяха да пишат животи.