събота, 31 юли 2010 г.

Всичко за майка ми

Топла като хляб, с ръце по-нежни от грижовност. С очи безсънни и дълбоки, в които и гневът е обич. Уютна стая и люлчена песен. Утеха и пристан. Извор животворен. Ухаеща на мъдрост, спокойствие и доброта. Крепост и безкраен хоризонт. Криле и корен. Любов - Вселена. Икона и олтар. Едничка и завинаги моя.

И всички си търсим място под слънцето. Да де, ама аз на какви местенца попадам! Или слънцето направо ще ми свали кожата от нежното телце (съответно съм си забравила крема с UV-защитата), или пък слънце изобщо не мога да видя (и пак неподготвена – нито торбичка, нито абичка). Шарената сянка вечно ми бяга. Аз ли не се ориентирам добре географски, астрономически, метеорологически и
всякакви –ски, слънцето ли нещо, стратегическите места ли свършиха? Сбъркана работа! Още една безмесТна събота. Пфу! А като се замисля, колко лесно му е било на Колумб – неразпределени територии, непросветени туземци и добре финансирана експедиция...

петък, 30 юли 2010 г.

No Exit


От толкова време се опитвам да те задържа. Тръгваш-връщаш се, връщаш се-тръгваш - докато ми се завие свят и потъна в умора. Облягам се на стени, които танцуват, протягам ръце към сенки, които се размазват на шарени петна пред очите ми. А времето тече на пресекулки. Въвлича ме в пиеса на абсурда, без антракт и край. Няма ли кой, по дяволите, да спусне проклетите завеси? Този грим не ми отива, а ролята ми е толкова жалка. Напускам! И къде отивам?... Пак ли? Друга постановка?! О, поласкана съм, но ще откажа! Този "нов" сценарий вече съм го чела, играла, живяла...

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Както се казва на чист български... Аман!


Ех, как ми е писнало от идиотите, които всяка сутрин в 6.30 сядат в кафенето под спалнята ми и започват да изливат тъпотията си на талази към моите нещастни уши. Чудя се и кой "безценен" кадър от общината е сложил подписа си под разрешително, за да може въпросното заведение 1* да отвори и да приютява всеки божи ден цялата глупост на квартала?!
Писна ми от всички комплексари, метнали се в тенекии с лъскаво покритие, бързат за майната си, засичат ми пътя и на всичкото отгоре споменават и майка ми.
Ах, как да не се изкажа и за някои мили пешеходци? Ти спираш като възпитан шофьор-европеец, даваш път, а те те гледат с кравешки поглед и аха да тръгнат, ама не... Решават, че ще ти теглят една псувня. Защото, разбираш ли, вместо да се изнесеш по-бързо, ти път си взел да им правиш и заради теб не могат да пресекат улицата на "спокойствие".
Писна ми от всички нафукани пикли, които мислят, че носят в себе си една неоценена "Мис" или неоткрита фолкдива. Претенции и самочувствие да ти види окото! А като отворят алените си устенца, ти идва да се разплачеш. С глас! "Никой нИ можИ да мЪ върнИ на селУ", както се казва. Само да си бяхте оставили и речника там. Така ми се иска, както сте се възкачили на главозамайващите си токчета, да ви заседне токченцето в някоя пропаднала плочка на тротоарчето, по което разхождате със селска грация изкуствените си телца и да забиете нос в реалността, калната. Щото не всичко е чалга и секс. А родителите ви продължават да се потят по оранжерии и ниви, за да могат да ви подарят за абитуриентската вечер силиконов старт в живота.
Писна ми когато вляза в магазин, продавач-консултантката да ме оглежда от глава до пети, така все едно тя е клиента, а не аз... После да ми се усмихне с изкуствена усмивка, а наум да ме псува, защото съм си позволила да й прекъсна задълбочения прочит на ШоУ или ШоК.
Писна ми да си плащам безропотно за всяко нещо, а да получавам едно нищо. Храна-боклук, здравеопазване-боклук, дрехи-боклук, телевизия-боклук, гориво-боклук, услуги-боклук, хора-боклук...
Само псувните в тази държава продължават да бъдат безплатни. И докато стане време да се прибереш в home, sweet home, като нищо си събрал поне дузина, кои от кои по-цветущи и изпълнени със съдържание.

вторник, 27 юли 2010 г.

Размяна

Ако знам, че си щастлив,
ще си отида тихо.
Ако знам, че денят те събужда за нови усмивки,
бих се отказала от моите.
Ако знам, че имаш истински живот,
бих могла да заживея с празнотата.
Ако знам, че в очите ти има пламък,
бих позволила на моите да помръкнат.
Ако знам, че изпитваш радост от малките неща,
ще съм щастлива, че си научил нещо и от мен.
Ако знам, че обичаш с всяка твоя клетка,
бих се простила с любовта си.
Ако знам, че няма повече да бъдеш нараняван,
бих изстрадала и твоята болка.
Ако знам, че от очите ти повече няма да вали,
бих изплакала и твоите сълзи.
Ако знам, че не си самотен,
бих приела самотата си безропотно.
Ако знам, че съм ти дала всичко,
ще съм сигурна, че мога да обичам безусловно.
Ако знам!
Знам ли?!

понеделник, 26 юли 2010 г.


Проливен. Дъждът отмива стъпките ти към мен. Моят "Ноев ковчег" е готов. Още не може да отплава. Тридесет дни го подготвям и все ми се струва, че в съдържанието му нещо липсва. Ти ли си това?! Или моят ръждясал компас?! Не искам да те изоставям, сам сред сивото. Не знам дали изобщо търсиш пътя! Може би няма начин да си помогнем и всичко трябва да потъне в забрава. И този дъжд... Ще ни пречисти ли? А след него и облаците? Какво има нататък? Ще ни срещнат ли бурните морета на нашите животи?
Въпреки всичко, знай - моята малка лодка е достатъчна за нас. Не ти обещавам комфортното пътуване на скъп круизен кораб, а покрива на всеотдайната любов и топлината на две ръце, които умеят да прегръщат само теб.

сряда, 21 юли 2010 г.

Приятелко моя, иска ми се да можех да подбера най-правилните думи, с които да ти благодаря. Няма да мога, така че ще напиша това, което ми казва сърцето.
Благодаря...
За това, че те има в живота ми!
Че през всичките тези години си моя опора и рамото, на което винаги мога да се опра.
Че си точния човек, който ми изпрати съдбата. Там, в един тролей №55, помниш ли?
За всички споделени моменти с теб.
За това, че си пример в живота ми.
За това, че си истинска.
Че никога не ме осъди за грешките, които правя.
За това, че си ме приела с всички мои недостатъци и въпреки тях ме обичаш.
Че обичаш дъщеря ми.
Че те боли за нея така, както боли само за собствено дете.
Че тя има щастието да те познава.
За всички усмивки, които са грейвали на малкото й личице заради теб.
Че винаги си до мен, когато имам нужда да плача без да се крия.
Че говориш с мен без думи.
Че никога не ме предаде.
За всички усилия, които полагаш, за да ме вадиш от дупките на моите депресии.
Че преживяваш всяка моя болка.
Че умееш да се радваш, когато съм щастлива.
За това, че си оптимист и дори в най-черното намираш нещо цветно, което да ми покажеш.
Че избра точно мен /все още се питам с какво ли съм заслужила?/
Че можеш да ме критикуваш без злоба и да бъдеш мой коректив.
За това, че имаш голямо и топло сърце.
За това, че запази човешкото в себе си в тези нечовешки времена.
За това, че изпълваш думата "приятел" със смисъл.
Благодаря!

Не знаеш...


Нищо не знаеш...
За всички сутрини, които трябваше да бъдат наши, а не са. За първите лъчи, които трябваше да блестят в косите ни, а ги посрещам сама.
Нищо не знаеш...
За празнотата на всеки нов ден. За усилията, които полагам, за да изглеждам нормален човек. За хорските погледи, вперили съжаление в мен. За цялата болка, която се опитвам да скрия зад тъмни очила.
Нищо не знаеш...
За часовете, разляли се в дни, нощи, вечност - без теб. За това как заспивам на възглавницата ти, вдишвайки ароматът ти.
Нищо не знаеш...
За миговете, които трябваше да бъдат изживяни, а не са, които стоят във въздуха, застинали в очакване да се случат.
Нищо не знаеш...
За думите, които останаха неизречени. За приятелството, останало несбъднато. За мечтите, които се разбиха на пух и прах, падайки от високо.
Нищо не знаеш...
За раните. Тези, които си остават завинаги.
Нищо не знаеш...
За думата предателство и всичко, което тя носи след себе си.
Нищо не знаеш...
За вечерите потънали в самота. За празната маса, на която някога имаше вечеря.
Нищо не знаеш...
За нощите, в които прегръщам спомени и се давя в сълзите си. За сънищата, запечатали една и съща картина. За думите, които още чувам да изричаш.
Нищо не знаеш...
За всяка моя битка с вятърни мелници. За отстояването на щастието. За надеждата, която си давал напразно. И която, противно на всякаква логика, не ми позволява да се пръсна.
Нищо не знаеш...
За страха от липсата на вяра във всичко и всеки.
Нищо не знаеш...
За прокудената любов, която скрих в сърцето си.
Нищо не знаеш... И по-добре! Така би трябвало да си щастлив!

вторник, 20 юли 2010 г.

Oops, грешка!


Да се извиня искам. Помислих ви за друг човек. Външно много си приличате. Още не мога да разбера как така можах да се припозная - да ви объркам с любовта на живота ми! Не искам да ви обидя, но... Нека поне ви разкажа за него, нищо че няма да откриете себе си в този образ.
Беше искрен и истински. Можеше да ме накара да се усмихна дори и когато изпитвах най-голяма болка. Когато потъвах към дъното се спускаше смело да ме спасява. Падах ли, успяваше да ми подаде силната си ръка, точно преди да се ударя. Още усещам как хваща дланите ми и ги поставя в неговите, казвайки ми, че всичко, което ни е необходимо е в нас, че никой не може да ни го отнеме. Имаше куражът да изживее истинска любов и да бъде щастлив напук на цялата Вселена. Можеше да мечтае и очите му грееха. Никога няма да забравя тези очи! Цялото му същество обичаше - и мен, и живота. Не се криеше страхливо зад ъгъла, надявайки се проблемите да не го забележат. Прегръдките му лекуваха рани и ми носеха нирвана. Подаряваше ми карамфили... Без повод, просто от любов! Умееше да се забавлява и да ме разсмива от сърце. А какъв смях имаше само! Миговете, прекарани с него, са магия. Спомените - безценни.
Ще ме питате какво се случи с него?! Превърна се във вас - изгубил себе си.

Снимка на деня

понеделник, 19 юли 2010 г.

Отново се опитвам да дишам, като новородено, чиято първа глътка въздух боли.
Не бях готова. Може би никога нямаше да бъда... Не съм... Да те има и да те няма в живота ми. Да те загубя преди да съм те спечелила. Недоизказани думи, незавършени неща, недоизвървян път. И тази натрапчива мисъл за недовършен край!
Истината?!
Не мога да продължа напред, още не... Не мога да заровя любовта си в пепел. Какво от това, че сигурно ще се почувствам по-добре? Как да бъда отново онази същата, когато вече не съм цяла? Слабост ли е, че още те обичам, че ти си усмивката на лицето, искрицата в очите и болката в сърцето?
Не бях готова... И не съм... За вечерите, в които няма да те посрещам, за нощите, в които няма да ме прегръщаш, за сутрините, в които няма да те изпращам с целувка.
В къщи без теб не е "у дома", не мирише на уют и любов. Обиталище на спомени, които времето ще обвие в паяжини и прах.
Сега ще се събирам като порцеланова чаша, разбита в пода. Ще си вярвам, че мога да си бъда самодостатъчна и ще бързам да се прибера там, където не е дом, за да се скрия от хората.

петък, 16 юли 2010 г.

Дестинация - Самота


И ще ни разделят разстоянията, хората, живота. Ще гледаме един без друг мечтани изгреви, хванали ръцете си неуловими. Вятърът ще ни разпилее като тъжния цвят на глухарче. Възможното не е възможно вече. Закъсняла обич ме нарече. Празнините ще запълним с отчуждение. Достатъчното вчера, днес не достига.
Морето ще ни събере в мехурчета от пяна. И ще ни изпрати на пътуване, по-дълго от нашето лято несбъднато. Не искам да пътувам, не вече. Спри ме тук! Дай ми корени дълбоки, напоени с любов. Бъди за мен последно утре. Не обещавай! Обещанията носят самота.

сряда, 14 юли 2010 г.

Conversation by the window

Прозорец. Часове. Очакване. Размисли. Липа и мирис, който трябва да бъде нарисуван. Отронен цвят и светлини от фарове. Разговори.
- Коя си? Трепериш като лист!
- Аз. Загубих се.
- Очите ти са по-тъжни от цигулка.
- Очакват.
- Кого?
- Някой, който като мен се изгуби.
- Завинаги ли?
- ...
- Ще познаеш ли загубилият се, ако го срещнеш?
- Любовта не може да объркам.
- Какво те поддържа - спомен, надежда, мечта?
- Това, което е в сърцето.
- Ръцете ти губят равновесие? Откога не са прегръщали?
- Прегръщат всяка вечер сънища незапомнени.
- Забрави ли какво е смях?
- Има усмивки по-тъжни от сълзи.
- Какво ще те пази, съхрани?
- Стени.
- Струва ли си?
- Не търся логика.
- А животът?
- Той върви. Ще го настигна може би.
- Очакване, казваш. Докога?
- До изгрева на новия ден, до ръба на нощта, до началото и края...

вторник, 13 юли 2010 г.

Мисъл на деня


"Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници."

Малкият принц, Антоан дьо Сент Екзюпери

понеделник, 12 юли 2010 г.

Писма без адрес



Взирах се дълго в огледалото. Не можах да се открия, но се замислих. За уроците, които взимаме участвайки в живота. Мисля, че житейските си уроци получаваме по някакъв извратен мазохистичен начин. Колкото по-жестоко, толкова по-ценен урок! Придобиването на този род знания обикновено е придружено с унижение, лъжа, предателство, разочарование, срам... следвани от ред сълзи, сополи и други телесни течности. Питам се аз, така ли идиотски е устроено човешкото животно? Да си строшиш главата, за да се наречеш с гордост някой ден опитен, врял и кипял, зрял индивид! Каква ирония!

Писма без адрес



Не знам кой си, откъде си. Не те познавам. И не искам. Просто пиша писма. Не чакам отговори.
Днес болката е задушаваща. В главата ми още се блъскат думите "заедно", "никога", "няма"... И все се подреждат в едно и също изречение.
Преди малко небето потъна в сълзи и почти ме премаза с цвета си на тежко олово. Плаках под неговите сълзи - никой не разбра... Защо ли им трябва на хората да знаят - всеки си има готов съвет, мнение, коментар?! Извършили са едно добро дело, мислят си. Помогнали са ти! Чудесно, но не се нуждая от това. Какво знаят те за чувствата ми, за самотата ми, за безсилието, за празнотата? Как се чувства човек, чиято любов са употребили като парично средство? Конвертируема валута, значи. Без въпроси, без отговори - просто взимат чувствата ти и плащат определената цена с тях. Купили са спокойствие за трето лице, а сигурно и за себе си. Добра инвестиция!
Ограбена и празна. Свита на кълбо, скрила се от света и чакаща да отмине парещото усещане за предателство. Това съм аз!

Сбогуване

Не можеш да ме нараниш повече. Не остана нищо - оголена съм цяла. Няма и какво да ти предложа - Себе си - това си имам само. Думи, болка, ехо. Безпътна...
Научил си ме вече - Вярата е нещо вредно, ще ми бъде чужда, непозната. Кой би бил наранен ако в сърцето си надежда не е пазил? Ще й направя погребение - ще седна и тихо ще заплача - за последно сбогом. Ще й нося цвете когато се почувствам слаба и ще си припомням, че за мен е мъртва. Прибирам мечтите си в скрина. Сърцето си затварям в черупка. Предавам се... не мога... Любов, прости ми! Не можах за теб да се преборя...

сряда, 7 юли 2010 г.

Тази любов - мечтана, дълга и вечна...
изстрадана до последния атом.
Тази любов - вик и надежда...
пясъчен дом.
Тази любов - замеряна с камъни...
бита, отричана.
Тази любов - обелиск сред пламъци диви,
оковах я в сърцето си с тежки вериги.
За тази любов песни не мога да пея,
за нея облякох душата си в болка.
За тази любов стигнах до края -
страдах, горях, молих, крещях...

вторник, 6 юли 2010 г.

Желано

"Целуни ме, целуни ме сякаш за последен път!" - е желанието на героинята във вечен филм.


Не!
Целуни ме, целуни ме сякаш за първи път! - плахо, топло, нежно, едва...
Утеши неутешимото с устни мечтани,
нарисувай ме по спомени с пръсти горещи.
Уший ми дрехи от въздишки ефирни,
направи ми хвърчило от цветни усмивки
посади мечтите ми в облаци чисти.

понеделник, 5 юли 2010 г.

Ще...

Ще ме целува бриз синьо-зелен
Ще ми вплита слънцето лъчи в косите
Ще ухая на солена морска пяна
Ще гали страните ми пясъчно злато
Ще събирам в шепите си перлен прах
Ще слушам смях от раковини
Ще ме покани лятото в замъци от миди
Ще отмият вълните тежките дюни...
И ще живея, и ще дишам нови хоризонти
Ще бъда тук отново - по-истинска и по-себе си!

неделя, 4 юли 2010 г.

Sometimes happens

Right Man...
Right Place...
Wrong Time!

петък, 2 юли 2010 г.

...

Не желая да търся очите ти в чужди очи...
Не умея да целувам устните ти през чужди устни...
Не знам как да те прегръщам с чужди ръце...
Не мога да чуя гласът ти в чужд глас...
Не долавям смехът ти в чужд смях...
Не искам да те обичам чрез чужда обич!