сряда, 29 декември 2010 г.

12


Поредните дванадесет глави от книгата „Моят живот” са прочетени. Фабулата – човешкият устрем, търсенето, надеждата... Като цяло сюжетната линия проследява любовта. Нашата... Всички изменения, възходи, падения и катастрофи, които успя да ни причини.
Глава 01.2010 беше глава на отрицанието. Отказ да приема, че цялото е нарушено. Отказ да ме боли, защото вярвах. Отказ да се предам на истината. Сълзите обаче, не търпяха отказ.
Глава 02.2010. За тази любов впрегнах всичките си жизнени сили. Да я възродя, да я запазя, да я имам завинаги. Любовта ми към теб е най-голямата борба в живота ми – държала съм я новородена в ръцете си, доказвала съм я, отстоявала съм я, вдъхвала съм й кураж, прощавала съм й, прегръщала съм я, целувала съм я, отгледала съм я. За нея мога да преместя планини, да се бия с великани, да изпия океани. Само заради две очи.
В Глава 03.2010 открих неизследвана територия в моята същност. Там зад Егото, пред мен се откри нов свят. На гара Прошка, на самотна пейка седнала бях аз, толкова същата и толкова различна. В гърдите си усетих старата любов, но превърнала се беше в безусловна.
Глава 04.2010 мина под знака на възраждането. Пак бяхме ние, като в стар италиански филм. Арена на безумната любов - усмихната, разплакана, нежна и болезнена, но истинска, човешка и наша.
В Глава 05.2010 преглъщахме сълзи с целувките. Недовършени дела, хвърляха черните си сенки върху щастието крехко. Болката криех зад усмивка. Затваряхме очите си за всички възли, които времето направи по нишката на връзката ни. Заради любовта, казвах си, тази любов търпи всичко...
В Глава 06.2010 сякаш някой отвори кутията на Пандора и всички злини изпълзяха навън и вплетоха лепкавите си ръце около душата ми. И пак отказ да приема, че вече няма нас. Отказ да повярвам в предателството. Празнина. Много цигари. Болката и сълзите не търпяха отказ. Надежда.
Глава 07.2010. Отказ да съществувам. Цялото е пръснато на атоми. Огромна, черна, всепоглъщаща празнина. Самота, която ме раздробява. Раждането на един блог – мястото, където болката се отприщи в думи.
Глава 08.2010. Глава на промени. 7 кг. долу. Преместване. Нова квартира. Липсваш. Море. Липсваш. Пак виждам онзи свят от глава 03.2010. Прошката, искам да я дам, мога да я дам, давам я. Ти дори не разбираш. Липсваш. А сърцето ми е населено с теб и с една упорита любов. Промяната в нас е неизбежна, но ще ни е нужна по пътя нататък.
Глава 09.2010. Не мога да си те причинявам повече. Убиваш ме. Уповавам се във времето, неумолимото и безпогрешното. На глас повтарям – ще ми мине, вътрешно крещя – ще те запазя в себе си! Липсваш.
Глава 10.2010. Любовта е наранена и уморена, но жива. Тя е любов, която няма Его, прощава и може да чака. Израснала е до ниво на себеотрицание. Липсваш. На мен на моменти ми се губи вярата, но споменът за тези очи...
Глава 11.2010. Липсваш, липсваш, липсваш... Чакам, чакам, чакам... Ще бъда там, за да те посрещна, когато финишираш.
Глава 12.2010. Празничната глава. Празниците ме отчайват, сигурно както и всички самотни хора. Но този път украсих елха. Поредната Коледа без чудеса. Още вярвам, иначе нямаше да съм тук. Новогодишната нощ. Ще липсваш. Но не и в сърцето ми...

сряда, 22 декември 2010 г.

Весели (празни)ци


Вече не ги разглеждаш. Не е нужно някакви снимки да ти напомнят, че си била щастлива. Знаеш, че си била. Знаеш, че от много време не си. Не търсиш ново щастие. Може би и то не те търси. Някакво парливо вътрешно усещане, че на друго място, с друг човек няма да се получи. Нямаш енергията и желанието да погледнеш зад ъгъла, да опознаваш и допускаш до себе си нови хора. Твърде изтощително е и почти винаги някъде по пътя разочарованието те очаква с триумф в очите. Предпочиташ да си сама, но да си спестиш целия този панаир на чувствата. Ами така де, защото... нали... все на теб?! И какво като идват празници и няма около кого да се суетиш? Ще имаш мноооого време за себе си. Всъщност, като се замислиш, отдавна времето е само за теб. Нищо – колкото повече, толкова повече! Можеш да си оправиш оправения маникюр, например. Или да си направиш от онези плашещи зелени маски за младост. После може да си облечеш роклята, за която похарчи доста пари, с надеждата да си оправиш настроението. Ще си приготвиш бърза вечеря и ще превърташ каналите по кабеларката – измежду всички сълзливи коледни филми за чудеса и вълшебства, все ще изскочи нещо свястно за гледане. Дни, като всички останали! Ето, вече говориш и разсъждаваш като стара мома, изгубила любовта на живота си преди цяла вечност. Надяваш се да се върне, да те открие, ако не на бял кон, то поне с разкаяние и молба в очите. А дали?
Истината е, че самотата, която отричаме или прикриваме така старателно, обличаме в илюзии и грим, лъсва чисто гола точно по време на празници. А картинката, повярвайте е доста жалка. Все пак, вярвам че тя е плод на личен избор. Определено лош!

вторник, 21 декември 2010 г.

(не)коледно (не)желание


Не искам да чуя от теб уникална любовна изповед, нито да получа скъпи подаръци, опаковани грижливо в луксозна хартия. Не желая стих любовен, написан специално за мен, нито прочувствена балада, която да ми посветиш. Не искам да ми подариш романтична разходка под светлината на бледата луна, нито да очакваме изгрева притиснати в прегръдка нежна. Не искам да ми звъниш на всеки десет минути, за да ми казваш, че ти липсвам. Не искам клетви за вечна любов, нито да коленичиш пред мен с предложение за празник в бяло. Аз просто искам да донапишем нашата история. Какъв ще бъде краят? Не искам да знам... Но знам, че ще си е заслужил всяка болка, сълза или усмивка. Ще бъда там - в края на средата – и ще те очаквам.

вторник, 14 декември 2010 г.

Some memories never fade

Има моменти, които се превръщат в такива спомени, които никой няма силата да заличи. Дори властелинът Време.
Първата негова целувка – срамежлива, почти открадната и така желана. Беше отдавна, но помниш всичко – дата, място, мирис, вкус, цветове, звуци... Още можеш да усетиш замайването и тихата радост, които изпита. Целували са те. Целувала си. Но точно тази целувка преобърна живота ти.
Първото „Обичам те”, негласно - очите са изрекли думи, толкова искрени и скъпи. Едно изречение изпълва цялото ти същество – Моят пристан.
Тридесетият ти рожден ден. Без излишен шум. Само с него. Ресторантът, разговорът, розата... И онази, която ти подари без повод, купи я от пазарчето до Катедралата във Варна. Запази ги. Както и всички карамфили, които ти купуваше на път за вкъщи.
Пътуванията ви. Вашето CD. Обичаше докато шофира, да взима ръката ти и да я целува, после нежно я отпускаше на крака си. Километрите, които пропътувахте, за да подкрепите любимият му футболен отбор.
Всичко помниш. Поляната с мирис на билки и голямо синьо небе. Ти събираше жълъди с радостта на дете, а той запечатваше щастието ви в снимки.


Онова лято никога няма да изгуби цветовете и ароматите си. Дори и снимките да избледнеят с годините.
Първата безсънна нощ, когато се разболя. Беше притихнала в страха си и изпита болка, че любимото ти същество страда.
Дребните или големи спорове, които успявахте да потушите с топла прегръдка.
Помниш салфетката, с която избърса сълзите ти. Жълта беше. Там са и неговите сълзи.
Нощите, които имат вкус на мляко с какао. Компютърната игра, която ви отне съня, докато не я превъртите. Бяхте отбор. Винаги. Във всичко.
Пътища, сгради, предмети, мелодии, думи - всичко носи отпечатък на вашата история. Всички спомени са в теб – наредени като пъзел от хиляди части. Картината е жива и съвършена като живота. Понякога те наранява дълбоко, а друг път неочаквано те сблъсква с тази любов – всепрощаваща, всеотдайна, вдъхновяваща и... последна.
Някои моменти, се превръщат в спомени, които никога не избледняват.

събота, 4 декември 2010 г.

До скоро


Да останем.
С мен.
С теб.
В черно-лилава нощ от кадифе,
с бягащи сенки по завесите.
Съблекли ролята на деня.
Невидими пръсти.
По мен.
По теб.
Не искаме, не търсим.
Отговори.
Не тръгваме, не спираме.
Тук е всичко.
До мен.
До теб.
В нощи от кадифе.
И изгреви от карамел.

сряда, 1 декември 2010 г.

И пак...


Днес е маскирано като вчера. Боси стъпки прекосяват утрото. Тишина, от която ти пищят ушите. Сънено огледало. Самотна чаша с кафе. Новини някакви. Часовници с галопиращи стрелки. И хора, хора... Сред тях самотата приема почти физическа форма. Мисъл за бягство. Липса на посока. Очертания на вечер. Без свещи и вино. Новини някакви. Отегчено огледало. Тишина, от която ти пищят ушите. Боси стъпки прекосяват нощта. Утре е маскирано като днес.