четвъртък, 30 септември 2010 г.

***


Умирам от кеф, когато хората очакват определени реакции от мен, а не ги получават. Не няма да се ядосам, няма и да избухна. Няма да ви покажа тъмната си страна, защото знам, че ако ме виждате усмихната, се пръскате по шевовете от яд. Толкова сте прозрачни в желанието си да ме уязвите. НЯ-МА ДА СТА-НЕ! Задкулисните ви игрички доскоро ме забавляваха, но вече не сте интересни... отегчавате ме. Малко ли останаха хората, които мислят, че истината може да бъде открита в честния разговор? Човешките отношения били сложно нещо. Може. Но аз все пак съм на мнение, че в голяма степен ние, човеците, допълнително им придаваме ненужна сложност. И това за чуждата паница, май само на нас е присъщо. Ей, аз също имам проблеми, но имам и радости и успехи! Защо да злобея на вашите?

сряда, 29 септември 2010 г.

1 1/2 минута

Тази сутрин попаднах на ужасно дълго червено. Ама как го казах само! Та се замислих, какво може да ти се случи за 90 секунди, чакайки светофарът да светне в мечтаното зелено?

* Да се влюбиш в онзи секси мъж от колата в съседната колона. Или... Да не се влюбиш, но поне да си спретнеш един бърз сценарий с романтично-еротичен привкус, ей така за настроение.

* Да се скараш с този, който преди малко ти отне предимството - сега ти падна в ръчичките! Или... Да не се скараш, а просто да направиш физиономия от типа "от мен да мине този път" и да не си цапаш настроението.

* Да си запалиш цигара и да я изпушиш до половината. Или... Да не запалиш цигара, защото си в процес на отказване, но имаш прекрасната възможност да вдишаш този аромат, който те преследва даже и в съня ти, от съседите ти по кола.

* Да се обадиш на майка си преди работа - хем не си в нарушение, хем разговорът няма да е прекалено дълъг, защото винаги можеш да прекратиш с извинението "Зеленото светна - трябва да затварям". Или... Да не се обадиш на майка си, защото не ти се слушат дълги лекции рано сутрин, но това е кофти извинение.

* Да си сложиш червило, защото сутринта се успа и нямаше време. Или... Да не си сложиш червило, но онези оси - колежките ти - веднага ще отбележат със задоволство факта, че приличаш на измита чиния.

* Да отработиш речта си пред шефа, относно повишението ти. Или... Да не репетираш, а просто да се опиташ да бъдеш естествена, не съм убедена кое от двете ще ти донесе по-високата заплата.

* Да направиш разбор на събитията от миналата вечер - кой, как, защо, какво и прочие кратки думички - не че ще оправиш нещата, де. Или... Да не направиш анализ, но все пак защо ти е тази глава, освен това си жена и ти е присъщо да задълбаваш.

* Да начертаеш краткосрочен план за бъдещето си - срещи, раздели, пътувания, желания. Или... Да не правиш идиотски планове, а да се влееш с общия поток от хора и автомобили. Също кофти избор.

* Да си пуснеш нещо свежо, което ще смени wallpaper-а на настроението ти. Или... Да не си пълниш главата с глупави мелодийки, главоболието от поетия снощи алкохол ти е достатъчно засега. И тишината може да е музика в такива случаи.

* Да се отпуснеш в 90 секунден релакс (включващ спомени за чайки, море, любов и още нещо), защото работният ден е дъъъълъг. Или... Да не се отпускаш, защото така или иначе още ти се спи и като нищо си пристанала на Морфей.

* Да се усмихнеш на съненото дете с кисела физиономия в съседната кола и да му направиш смешна муцуна. Или... Да не се правиш на клоун пред сърдиткото, но така ще пропуснеш шанса си да предизвикаш една детска усмивка.

Всъщност, можеш да си наслучиш доста неща. Не оставяй тези секунди празни, има много светофари до работното ти място, все пак. Дай си зелена светлина!

вторник, 28 септември 2010 г.

?

Надига се спор между мен и... мен. Кой аджеба ни е виновен на нас жените?
Аз упорито защитавам голямото женско сърце, способността му да обича до мазохизъм и самоунищожение. Ние не можем да бъдем виновни, че сме обичали всеотдайно, а в замяна на това сме получили грозна лъжа и солидна доза разочарование. Мъжете са виновни - те не умеят да обичат някой друг повече от себе си - заявявам Аз! Обаче това няма да сломи Вярата ми, че си заслужава да изядеш няколко кисели или нагнили ябълки, за да можеш да оцениш невероятния вкус на класен сорт, когато го откриеш по чудо забравен на някоя сергия. Отстоявам моята си истина, че ще го срещна - него, мъжът с главно М. Той ще бъде всичко, за което съм мечтала, може би с малки забележки, които съм склонна да подмина. Само търсене и търпение се иска... и никакво отчаяние. Това не е наивност, а мечта, която ще се материализира някой ден! - тропам с крак Аз.


Аз пък, от своя страна, съм на друга позиция - жените сме способни да възложим големи надежди само, защото Той ни е погледнал по-така и се е държал мило. Слаб ни е ангелът, така да се каже. Веднага се обявяваме за неповторими и единствени. Повечето от нас вярват, че по-специалното отношение на един мъж означава само и единствено Л-ю-б-о-в О-т П-р-ъ-в П-о-г-л-е-д. И нашата наивна женска душа се заема да чертае с размах смели планове за бъдещето, включващи звън на камбани, уютно местенце, камина, боси детски крачета и ръце вплетени до дълбока старост. За съжаление, в повечето случаи срокът на годност на споменатата по-горе Любов, изтича след С-е-к-с-ъ-т Н-а П-ъ-р-в-а С-р-е-щ-а... или на втора, няма значение. Важното е, казвам Аз, че почти винаги жените сме разочаровани. И мисля, че не мъжете ни докарват до отчаяние, а нашите прекалено големи очаквания, които сме затворили в розов балон. Е, момичета, балонът може и да полети, но все някога се пръска на малки парченца. Обикновено, боли ако се пукне в ръцете и мирише на гума. Неприятно.
И друг въпрос - жената реалист ли е? Ако мъжете често мислят с една друга глава, то ние жените не мислим ли прекалено често със сърцето си? Къде остана инстинктът ни за самосъхранение?

понеделник, 27 септември 2010 г.

Winner?


Любовта побеждава всичко, освен бедността и зъбобола.
— Мей Уест, актриса, 1893-1980


Напоследък все по-често си задавам един въпрос - Любовта побеждава ли в крайна сметка? Колко усилия са необходими и каква помощ трябва да й окажем, за да бъде първа на финала? Ние сами въздигаме на пиедестал това чувство, нарочваме го за вечно и непреходно. Почти винаги чувството любов се ражда голо и изплашено. Веднъж попаднало в сърцето ни, ние го обличаме със собствените си идеали и правим чутовни подвизи в негово име. Благодарение на нас, то се извисява до върховен тотем, на който с радост бихме се кланяли и служили до края на дните си... докато един (не)прекрасен ден другият с увереността на опитен очен хирург решава да ни отстрани катарактата. С внезапното проясняване на погледа обаче, ни се загнездва в сърчицето онази гадинка болката. Тя, за разлика от любовта, се ражда силна и облечена в сълзи. На всичкото отгоре е издържлива и трудно податлива на чуждо влияние и съвети. Тя просто трябва да си изживее живота... Дали краят на жалкото й съществуване се бележи от раждането на нова любов или от победата на старата любов?
Ние ли възлагаме големи надежди на едно-едничко чувство, търсейки го и идеализирайки го през целия си живот? Всъщност не очакваме ли повече от това, на което реално е способна любовта? Дали вярваме в това свято чувство, само защото сме слушали, че побеждава всичко? Любовта и нейните големи или малки победи... не сме ли това ние и нашите качества, усилия, компромиси, идеали, надежди, мечти?
Все още вярвам...

За Маги

Вече си на 5 години мое малко "пораснало" момиче. Винаги съм искала да те предпазя от онзи свят навън - студен, недоброжелателен и коварен. Не мога - ти растеш и аз осъзнавам, че времето ни заедно ще става все по-малко. За теб светът навън е преди всичко интересен, пълен с предизвикателства и нови усещания. Ти го наблюдаваш и опознаваш по детски, с широко отворени очи. Иска ми се да запазиш себе си, опознавайки го. Да бъдеш искрена и неподправена като сега. Да можеш да отстояваш принципите, интересите и мечтите си. Искам да имаш куражът да летиш и силата да се завръщаш. Искам да притежаваш смелостта да се изправяш срещу всеки свой страх, само така ще го пребориш. Не бързай да бягаш от детството - това е най-прекрасното време от нашия живот. Животът трябва да бъде изживян все пак. Ако го направиш достойно, мога само да бъда щастлива. И може би най-важното нещо по пътя е, да не предаваме себе си и това, в което вярваме.

събота, 18 септември 2010 г.


Намерих я. Държа я в ръцете си. Мъничка като мухичка и голяма като слон, който знае разни работи.Съкровищница от думички и споделени мисли. Изповед в стихове.

Завлича те на пътешествие към душата, без да те чака да си стегнеш багажа. Накрая те оставя да мислиш върху преживяното.

Благодаря за пътешествието, Гери!

петък, 17 септември 2010 г.



Искам да бъдеш Ти! Стената, която няма да рухне.
Искам да бъдеш Ти! Водата, потушаваща огъня ми.
Искам да бъдеш Ти! Силата на моята слабост.
Искам да бъдеш Ти! Център на моята Вселена.
Искам да бъдеш Ти! Тихите стъпки рано сутрин.
Искам да бъдеш Ти! Цветната пролет в очите ми.
Искам да бъдеш Ти! Лазурът на небето над мен.
Искам да бъдеш Ти! Песента на моето щастие.
Искам да бъдеш Ти! Попътният вятър за моите мечти.
Искам да бъдеш Ти! Утехата сред сивотата.
Искам да бъдеш Ти! Моето късче уют.
Искам да бъдеш Ти! Смисълът на думата обич.
Искам да бъдеш Ти! Вечната, неостаряваща любов.

1+1=?


Вървят ли двама... вървят и не усещат. Ръката на другия неусетно са пуснали. Вървят ли двама... вървят и не виждат. Пътят общ отдавна се е разклонил. Вървят ли двама... вървят и без да разберат. Поотделно ще го извървят.
Да, те двама са - не едно.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

(не)Бивалици



Шепот на листа под краката ми,
безбуквени табели по завоите,
намирам нетърсеното,
следвайки музиката на тишината,
а калинките бързат за последен танц.
Падат слънца и горят зеленото,
клоните говорят с жестове,
мелниците на вятъра са уморени,
а времето мързелува в оранжево-червен будоар,
пие чай в чаши от китайски порцелан
и брои жиците на птиците от апатия.

сряда, 15 септември 2010 г.


Живеем така, както мислим... Мирогледът определя съдбата... Техники за постигане на вътрешна хармония и спокойствие... Готови ли сте да откриете любовта? ... Питали ли стe се някога какво е нужно, за да намерите голямата любов?... Вие сте умни, интелигентни и способни. Как да убедите и другите в това?...

В така актуалните днес книги за духовно самоизрастване, самоопознаване, самоизцеление, самообичане и само...едикакво си, ни поучават, че трябва да мислим положително и да бъдем добронамерени към света, за да можем да привлечем цялата позитивна енергия на Вселената. Ами то било лесно... постигането на хармонията със себе си и света. Започвам да се самоубеждавам, че животът ми е прекрасен въпреки всички гадове, които ми го объркват, тровят и тормозят. Ще ставам сутрин по-рано от обикновено, за да благодаря на Слънцето, че (не)грее за мен, да си казвам на глас, че съм добра, щастлива, уникална и че животът ми ще тръгне в желаната посока стига да го повярвам. Ще пия източен чай без захар и ще се усмихвам глупаво на себе си в огледалото. Ще се уча да се харесвам и обичам. Добре де, стига! Даже не чета такива книги. Ще бъда критикувана, но... Не вярвам в тези глупости със самонагласата и бих се възхитила искрено на хора, които успяват да си повярват, че силата на позитивизма е с тях и им помага. Иска ми се да познавам такива.
Вярвам, че Съдбата ни наглася, тя ни скроява и ушива дрехата на живота. От нас се иска да бъдем във форма, за да не ни стане тясна или широка, да я поддържаме чиста и изгладена. Кръпките са позволени, без тях не може...

вторник, 14 септември 2010 г.

Етюд


Когато ме питат "Как си?", винаги отговарям с клишето "горе-долу". Не от любов към клишетата, а защото истината не е по средата. Поне за мен. Аз съм един посредствен въжеиграч, неспособен да се задържи на въжето на собствения си живот. Балансът е толкова неуловимо нещо. Както се чувствам уверена от мисълта, че имам достатъчно, за да съм щастлива от живота и хоп... някой или нещо ми дръпва килимчето на увереността изпод краката. Сгромолясвам се с такава сила, че не знам откъде да започна да се събирам. Спокойствието, което ме е обвивало като с памук е било толкова измамно, колкото и розовата мъгла, в която допреди малко съм пърхала. Защо не мога - да задържа, да се задържа? Колко репетиции трябва да направя още? В етюдите на живота ми винаги присъстват едни и същи събития - трепет, полет, безтегловност и стремглаво падане (най-често с главата надолу). И много рани, с дълъг период на заздравяване.
Веднъж отдадена и приета, къде отива любовта, когато другия си тръгне? Тя ли се превръща в солта в раните ми? Тя ли ме пари и агонизира? И все пак знам, че този път си е струвало, въпреки раните...

понеделник, 13 септември 2010 г.

Преход


Още от слънцето ти искам, не мога повече да се прощавам. Залезът на лятото е тъжен. Не искам да изгрява есен, така протяжна и меланхолична, мрачна като забравата. Гола и разплакана като любовта ни. Многолика, отчаяна. Още от топлината ти искам, не мога да тръгна без нея в студа. Залезът на лятото носи копнеж, изгревът на есента - очакване.

петък, 10 септември 2010 г.

Свободата, Санчо...


Ето ме отново в изходна позиция, заела нисък старт в очакване на сигналния изстрел. Като цяло съм добър атлет - бягам бързо, без да се обръщам. Този път, обаче, нещо сякаш е парализирало не само тялото, но и мозъка ми. Имам свободата да полетя, но не чувствам порив в гърдите си. Тази свобода не ми носи въздух, не беше желана, нито очаквана и не знам какво да правя с нея. Окована съм с невидими вериги, които ме задържат при теб, в миналото. Моят Wishlist отдавна е написан, но нещо все ме възспира да действам. Ти ли си този, който слага прът в колелото на моя НОВ живот? Или аз съм прекалено слаба, за да те загърбя? Винаги си ме обърквал, смущавал - ти си моя хаос. Като дете съм, изгубило родителите си на шумно, многолюдно място. Стоя на едно място и ме е страх да помръдна, за да не се изгубя съвсем. В свободата си, аз съм един уплашен, несвободен човек...

четвъртък, 9 септември 2010 г.

А.

Обичам те, по дяволите! Все още... След всичко... Обичам черната ти душа, в която открих искрица светлина. Обичам очите ти - жестоки и нежни - и тяхната измамна топлина. Обичам начинът, по който ме изследваш с поглед. Обичам вълнението, което изпитвам, когато си около мен. Обичам самоуверената линия на устните ти и тази усмивка единствена, неповторима. Обичам онова издайническо мускулче на бузата ти, което потрепва когато си ядосан, въпреки че се опитваш да изглеждаш спокоен. Обичам моментите, в които можеш да заплачеш, без да бъдеш слаб. Обичам способността ти да изглеждаш равнодушен, когато в теб бушува буря. Обичам тези ръце, които ми оставят парещи следи по тялото и без които изпитвам вечен студ. Обичам мисълта, че за теб бях смисълът на твоята борба. Обичам те в твоето безразличие. Обичам те такъв, многолик. Обичам те със силата на самоунищожението. Обичам те въпреки теб. Обичам те, по дяволите! Все още... След всичко...

вторник, 7 септември 2010 г.

Lost


Няма те... до мен. Няма ме... до теб. Има ни... някъде, поотделно. Скрити зад гротескните маски на безразличието. Създаваме си измамни реалности и ги наричаме живот. Храним се с илюзии. Обличаме се с фалш. Бързаме да заличим дирите, да забравим спомените, да отречем очевидното. Всеки ден изпълняваме номер в цирка на идиотите. Поотделно. Служим за забавление на хората. Зад кулисите крием изранените си души и тайно бършем сълзите. В старанието си да бъдем чужди, изгубихме себе си.

понеделник, 6 септември 2010 г.

И така... Съединението правило силата. Вярно?! Ето защо значи нямам сила. Няма с кого да се съединя. Винаги съм си мислела, че се приближавам към Него, а то се оказва, че съм на светлинни години от така желаното единство. Химичните съединения между мен и Него в крайна сметка се разпадат на така вредните за организма ми гняв, обида, разочарование, болка и излъгани очаквания. Сега съм замразила една любов в епруветка, която търпеливо ще чака нечия нежност, мечта и смелост да я превърне в жив организъм. Търпението също е сила. А вие, ако можете съединявайте се и бъдете силни!

четвъртък, 2 септември 2010 г.

***


Утрето е заключено между стените, издигнати около нас. Остана ни само ехото на любовта, което се губи в спиралата на времето. Песъчинката не се превърна в безценна перла, вместо нея в ръцете си държим счупени мидени черупки. Думите са безкръвните ни сенки, отблъскват ни като магнити. В душата горчи и дращи безпомощност. Разора в мен дълбоки, самотни бразди. Вчера още боли от несбъднатост. А времето просто раздробява всичко, за да преглъщаме по-лесно.

сряда, 1 септември 2010 г.

New month therapy


Да бъда повече себе си... обещах си.
Да се усмихвам по-често... обещах си.
Да си повтарям, че всеки нов ден се ражда за прекрасни моменти... обещах си.
Да казвам на глас всичко, което чувствам и мисля... обещах си.
Да науча, че слънцето грее и за мен... обещах си.
Да бъда лято, нищо че идва есен... обещах си.
Да се харесвам повече... обещах си.
Да участвам по-активно в игрите на дъщеря ми... обещах си.
Да казвам на родителите си по-често, че ги обичам... обещах си.
Да отида на онази ехография, която все отлагам... обещах си.
Да сменя снимката от десктопа с такава, която ми носи добро настроение... обещах си.
Да приема самотата като шанс да прекарам повече време със себе си, с цел себеопознаване... обещах си.
Да направя нови опити да се отърва от разочарованието и болката в мен... обещах си.
Да се постарая да простя и да забравя... обещавам си го всеки път!
Да си обещавам още... обещах си.
Да изпълнявам обещаното... обещах си.
Да поискам да бъда жената, с която мога да се гордея... обещах си.