Winner?

Любовта побеждава всичко, освен бедността и зъбобола.
— Мей Уест, актриса, 1893-1980

Напоследък все по-често си задавам един въпрос - Любовта побеждава ли в крайна сметка? Колко усилия са необходими и каква помощ трябва да й окажем, за да бъде първа на финала? Ние сами въздигаме на пиедестал това чувство, нарочваме го за вечно и непреходно. Почти винаги чувството любов се ражда голо и изплашено. Веднъж попаднало в сърцето ни, ние го обличаме със собствените си идеали и правим чутовни подвизи в негово име. Благодарение на нас, то се извисява до върховен тотем, на който с радост бихме се кланяли и служили до края на дните си... докато един (не)прекрасен ден другият с увереността на опитен очен хирург решава да ни отстрани катарактата. С внезапното проясняване на погледа обаче, ни се загнездва в сърчицето онази гадинка болката. Тя, за разлика от любовта, се ражда силна и облечена в сълзи. На всичкото отгоре е издържлива и трудно податлива на чуждо влияние и съвети. Тя просто трябва да си изживее живота... Дали краят на жалкото й съществуване се бележи от раждането на нова любов или от победата на старата любов?
Ние ли възлагаме големи надежди на едно-едничко чувство, търсейки го и идеализирайки го през целия си живот? Всъщност не очакваме ли повече от това, на което реално е способна любовта? Дали вярваме в това свято чувство, само защото сме слушали, че побеждава всичко? Любовта и нейните големи или малки победи... не сме ли това ние и нашите качества, усилия, компромиси, идеали, надежди, мечти?
Все още вярвам...