Въпреки всичко, не намирам нищо философско в търпението. Направи ме невротична драскачка на блог. Бързам към него с някакво налудничаво търпение. Ужас! Какво противоречие?! Сменям “търпението“ с “постоянство“, че да ви изглеждам по-нормална. Награбила съм любов за двама под една мишница и хартиени кесии, пълни догоре с мечти. Не, не се уморявам пролетно, само понякога, когато го обичам насън. Лудостта е неуморна, слава Богу! Бързам да ми замирише кожата на него и пръстите ми да чертаят червени графики по гърба му.
Бързам към Май. Той е моят Май! Два рождени дни и един търпелив Рим, който май ще ме дочака.

Той трябва да бъде обичан търпеливо. Аз го обичам по тридесет и седем начина. Цветно го обичам. Той познава всички фази на лудостта ми. Аз познавам всичките му усмивки. “Времето ще покаже!“ да върви по дяволите, защото вече показа!
Април се оказа толкова дълъг...

Прозрения

Той е jukebox за настроения.
Прожекционен екран на моите аз. Сцената и завесата. Start и shut down.
Мразя поучителното “Каквото е писано...“

Пролетно почистване

Всяко нещо си има срок на годност. Отваряш хладилника, оглеждаш, помирисваш и изхвърляш продуктите с кофти дъх. Отваряш гардероба, оглеждаш, разравяш и изхвърляш дрехите, които са ти отеснели или са изгубили цветовете си от прекалената употреба. И с чувствата е така - ферментират, загниват, видоизменят се от несбъднатост и дълго очакване. Разликата е, че винаги те боли когато трябва да ги изхвърлиш от душата си. Стоиш пред отворената врата на сърцето си и като че ли никой сезон не ти се струва подходящ за окончателна раздяла. А те тровят, разяждат. Затваряш вратата, ще чакаш до следващата пролет, до пълна душевна интоксикация, си казваш. Обаче... Отваряш отново вратата, осъзнала изведнъж, че на сърцето ти му е толкова тясно от празнини. Опаковаш грижливо, надписваш “Вяра, надежда, любов“ и изпращаш кашона в студеното, тъмно мазе. Ще го изхвърлиш, когато съседите започнат да се оплакват от миризмата.

Кметска чест

Чест - Съвкупност от нравствени качества и принципи на отделната личност, които са достойни за уважение и създават добро име в обществото.

Господин кмете,
ама вие тази чест за нищо я нямате! Залагате я тук-там и се питам какво ви е останало от нея. Или то нещо, което го нямаш, не можеш да го изгубиш?! Ето онзи ден, например, сте я прикрепили към ново гръмко обещание - за три месеца всички улични дупки в Пловдив запълнени! Първо се разсмях, но после ми се доплака. То и на амортисьорите на колата ми им се плаче, та чак им идва да вият. Но да не се отклоняваме от темата. Та чудя се аз, каква е тази Коледа насред пролет и после ми просветва - избори предстоят. А на вас така не ви се разделя с удобното кметско кресло. Няма лошо, лошото е че такива като вас с лопата да ги ринеш. Идват с големи обещания и си тръгват с нае.ана чест. А докато е.ат честта им, банковите им сметки нарастват в геометрична прогресия. Така, така - то само с едната чест живее ли се?!
За дупките ви вярвам, предизборно време e (дано да бъде време разделно!). Пък и приятели с фирми, специализирани в ремонтните дейности имате. Какъв приятел ще сте, ако не им предложите силното си кметско рамо?! Качеството на работа я знаем - ще я свършите една... като кучето на нивата, но какво пък - важното е пълнежа да устиска до изборите. После майната ви, пловдивчани!
Хайде, успех с изборите и със запълването на дупки (много са, та дано ви стигне времето, че четири години спахте). Внимателно с навеждането и пазете честта си от “приятелски“ набези, които искат да й запълнят дупката, само че не с асфалт!

П.П. Няма главни букви, защото не се обръщам към вас с учтивата форма на местоимението вие, все пак тя предполага някакво уважение

Love = Amnesia

Тази любов е амнезия. Такава, нали се сещате, когато помниш само едно име, което разпознаваш единствено в неговото лице?! И странно, но никак не си объркана от факта, че не си спомняш друг свят, освен неговите очи. Нито от това, че не си искаш всичките спомени обратно - имаш тези, написани от теб по кожата му, ухаеща на ранно утро. Там и само там, по тялото му, можеш да пишеш нови спомени и да зачеваш мечти. Не помниш каква си била - щастлива тичала ли си под дъжда, лицето обливало ли се е в сълзи от самота, обичала ли си нечии други ръце, преди да имаш неговите?! Не, не ще се разпиляваш по забравени територии, търсейки отговори ненужни, щом в неговия поглед се откриваш и с мелодията на сърцето му отново ще заспиваш.

Извод 2

Виното върви със свещи и с теб!
Другото си е битов алкохолизъм...

*

Сега трябва да си щастлива! Държиш я - последната част от пъзела. Гледаш я, усещаш я, притежаваш я... Но картината ти няма живот, цветовете й са фалшиви, нанесени от нечия отегчена ръка. При първия дъжд, водните й боички ще се разлеят в мръсна локва, вместо в дъга. Вгледай се внимателно - тази част не пасва идеално на твоя пъзел. Мислиш, че с времето ще се напасне, ще се усмихне, ще те заобича... Че пейзажът ще оживее и очите му повече няма да са тъжни. Искаш да забрави, че е обичал, че е мечтал. Да имаш това, което даде на мен. Сега имаш, сега притежаваш - присъствие, не обич! Дано си щастлива с моето късче щастие, с което закърпи своя живот!

Не ме харесваш такава, нарече ме отдалечена. Мислиш си, че знаеш! Но усещал ли си умората от големите надежди? Познаваш ли всяка моя победа над времето, което настоява да те заличи? Знаеш ли колко давам от себе си, за да ме чувстваш близо? За да знаеш, че ме има... за теб! Вместо да се разпадна на безразличие? Какво знаеш? За болезнените уроци по търпение? За дългото очакване?
Наричаш ме далечна. Защото нищо не знаеш! За това колко е трудно да останеш верен на една мечта, която може би никога няма да бъде измечтана. Да й вдъхваш кураж, че ще живее, въпреки всички диагнози, които бързат да я погребат.
Виждаш ме отдалечена, щом назад обърнеш поглед. Много път си извървял, откакто продължи. Не знаеш, колко дълго се опитвам да догоня стъпките ти. А ти все си оставаш далеч, там - на ръба на моя хоризонт.