остри са ръбовете на общите ни мечти.
напомнят.
дълбаят.
болят.
не сме живи без тях. затова ги страдаме още.
страх ме е. ако спре да боли.

...
чудя се, колко любови е отмило оттогава морето?

Най-прекрасното на деня е, да има на кого да го разкажеш вечерта.

кецове, топъл вятър и слънце в прозорците. колко малко е нужно на неделята ми, за да бъде щастлива. едно усещане за пролет и нищо друго!

няма да се счупя.
отново.
нужна съм си.
цяла.
нямам време за малко.
любов.
заслужавам завинаги.
защотосъмпрекрасна!

cracks

не се плаче в студени прегръдки.
не могат да бъдат утеха.
нито разбиране.
пукнатини са,
заклещили любовта ми
притаила дъх -
боли я от дишане.

когато обичаш някого отдавна, се научаваш да даваш време. на страховете му да се превърнат в думи.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да четеш между редовете на мълчанията му. знаеш, че е по-добре да говориш за ароматизатора в колата, вместо да питаш защо, по дяволите, гледа през прозореца, а не в теб.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да плачеш тихо по телефона. защото знаеш, че в краткото трябва да се сближим, е скрит страхът му да не те изгуби.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да изслушваш тъгата в очите му. знаеш, че само с теб тя говори открито и честно. а после й четеш Неруда, който обичал Матилда.
когато обичаш някого отдавна, се учиш. всеки ден. винаги. как да го предпазваш от него самия.

Февруари празен.
Полу.
Измълчаваме го.
Почти.
Някога е далече.
Като лято.
Онова.
Никое завръщане
не казва оставам.
Завинаги.
Случването е чудо,
в което не вярваме.
Нали?

Някаква тъга в гърлото ми.
Любовта ни зимна. (не)приказка.
Смисълът на всичко лежи затрупан някъде.
Очаква пролетните дъждове.
Нищо е всичко, което трябва да бъде направено.
Уморена от отричане съм.

с него е летене.
без предпазни колани и посока.
доверила съм се на ръцете му.
отдавна.
с него въздухът е истински
толкова, че понякога боли.
но никоя въздишка
или болка
не катапултира такава любов.
не мога да пиша стихове,
а той да язди бял кон.
умее да заключва с прегръщане
всичките ми лудости,
а аз да летя... и без попътен вятър.

харесвам го целия, без когато...

искам да знам
колко въздух има търпението
кога липсите спират да болят
и където са били, местата им остават ли празни завинаги
колко празноти можем да поберем в себе си
и колко невъзможности да изживеем
оцеляване ли се нарича
или порастване
и каква му е цената
прекършени ли сме после
или само уморени.