четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като едно дълго пиянство, което те оставя без спомен за всички глупости, които си извършила. Помниш само, че си се чувствала истински свободна. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като горещ летен ден, който те оставя да тичаш боса по брега и да изписваш името му по пясъка. Помниш, че вълните бързо го отмиха, затова го изкрещя на целия свят. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като нощ, в която ако се повдигнеш на пръсти, можеш да си откъснеш звезда. Помниш, че му я подари. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като лудост, която те оставя без дъх, сила и мисъл след всеки пристъп. Помниш, че вървеше по ръба й, но беше сигурна, че няма да паднеш в пропастта. Обичаше го. И нямаше как да бъде другояче. Беше като бързото влакче в увеселителния парк. Помниш, че изпита страх да се качиш, а после адреналинът се разля във вените ти и те накара да се чувстваш жива с всяка клетка.
Обичаше го. Обичаш го. И няма как да бъде другояче.

петък, 19 ноември 2010 г.

...


След поредната катастрофа, душата ми лежи безпомощно на платформата на Пътна помощ. Отдавна спрях да звъня на 150. Знаят само да й слагат онзи студен дефибрилатор и да й пускат ток. „Връщаме я към живот” - казват ми. Разбрах, че нищо не разбират от души и се отказах да търся помощ от тях. Не от такъв ток се нуждае душицата ми. Онзи ток, който умее да я реанимира не се произвежда в електроцентрали и не тече по разни кабели и контакти. Той е толкова естествен и така непредвидим като гръм в полето, поразява те от раз и разтърсва цялото ти същество. В такъв миг, можеш да усетиш как се разделяш на плът и душа. Можеш да я видиш как стъпва леко, едва докосвайки земята, да я почувстваш жива, пулсираща, топла и дишаща. Като организъм. Разляла се е във всяка фибра и те кара да рисуваш усмихнати балони. Тогава разбираш, душата ти открила е душа. С фините си пръсти нежно в теб ще бръкне и много внимателно ще извади болката, а на нейно място ще посади цветна леха от любов. Но дотогава...
Ще я откарам вкъщи. Ще я загърна с меко одеало, ще й приготвям ароматен билков чай, ще стоя край леглото й и ще й чета себе си.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Завръщане


На черното в най-черното, на тъмното в най-тъмното, очите ми привикнаха и вече не са така болезнено слепи. Под дъното на дъното, намерих отговори, търпеливо чакали ме в ръждясалия сандък на разума ми. На болката в най-болезнената фибра, чувствата се притъпиха – успях да ги разлея в думи, които не очакват да ги прочетеш... На страха в най-страшното, открих кураж през сълзите да му се усмихна и той стопи се в миг като сутрешна омара. В силата на слабостта си, вдигнах очи и погледнах в себе си – там още има живот, гледа ме с живите си очи и желае да бъде изживян истински. На самотата в най-самотното кътче, разбрах, че света понякога става тесен за двама - без логика и конкретна причина. Просто трябва да продължим напред, може би житейската пътека неусетно ще се разшири, за да стори място за още един.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

*


Заплиташ мислите ми на кълбо от пълен хаос. До теб съм объркана - понякога щастлива, друг път изплашена, малка и слаба, но истински жива. След теб съм сълзи, стичащи се по стъклата, разпиляна на болезнени атоми, опустошена и агонизираща. Стените около нас са неми свидетели, обезсърчени от своята безпомощност. Тръгваме, после се връщаме, но сме наранени пак, и пак, и пак... Пътят към ада, нали знаете... Кръговете му, обаче, не са девет, повярвайте! Той е една безкрайна спирала – от лъжи, унижения, болезнена любов, липса на вяра и още лъжи. Никой от нас повече няма да бъде същия. Сега сме прекроени, сами вкарахме душите си в калъп, в който ни е толкова безнадеждно тясно. За тази любов вече няма въздух, небе и звезди. Като садистични деца й отнехме всичко – очите, които виждаха отвъд плътта, ръцете, лекуващи рани с нежност, устните, които рисуваха светове, сърцето й, безкръвно за други. И двамата знаем това, тази мисъл стърчи като самотна игла насред празен игленик и не ни дава мира. Нощта ни носи безсъние и съвест, която ни сочи с пръст и крещи: „Убийци! Заслужихте си затвора на самотата!” Очите сега виждат единствено фалш, ръцете ни посяват студ, устните ни са напоени с жлъч и отрова, а сърцата... безкръвни и празни. Ще носим вината на гърдите си като голяма червена буква и ще се надяваме времето да ни реабилитира.

сряда, 10 ноември 2010 г.


Един ден се озоваваш в света на големите. Точно този, в който толкова много искаше да заживееш, помниш ли?! Изненада... светът на големите всъщност е тесен, студен и никак, ама никак гостоприемен. Тук почти няма въздух за мечтите ти и място за чувствата ти. Оказваш се притиснат между сивите му стени и натоварен с проблемите му. Смазан под тежестта му, все повече заприличваш на точка, пиксел от общия пейзаж. А искаше да направиш толкова много неща. Наивно по детски, вярваше, че ще бъдеш решителен пред предизвикателствата, смел в битките и щастлив в любовта. Притежаваше енергия – построи си твой свят в света около теб. Положи толкова труд, вгради в него чувства и мечти. Получи се прекрасно място за живеене. Скоро разбра, че в света на големите нещата бързо биват разрушавани – без скрупули и емоции. Неизбежно се чувстваш ограбен, отритнат и бездомен. Можеш да се предадеш на самосъжалението, тъгата и обидата или да събереш всичките си сили, мечти и надежди и да си съградиш нов свят в света около теб. И ако го направиш, всъщност ти наистина си решителен пред предизвикателствата, смел в битките и може би ще бъдеш щастлив в любовта. Защото всяко ново начало идва от края на друго начало.