петък, 30 септември 2011 г.

Историята на българската любов е по-къса от живота на еднодневка и запомняща се като съдба на глухарче.
Символът на българската любов е бенгалският огън. Нито служи за нещо, нито свети дълго.
Любовта за българина е като малкото зло. Като заушката. Важното е да трае кратко, да те пипне в младостта и най-важното - да не те повтаря.
Неслучайно в българската литература никой герой не се трепе от любов. Най-много някой да се пропие, но и тогава не е сигурно дали се пропива от любов или се влюбва, за да се пропие.
Лошото на българина е, че като се напие, не се влюбва фатално, а вдига фатални въстания.
В които изнасилват любимата му.
В България родовете се карат за земя, а не заради Ромео и Жулиета.
В България Ромео умира в един старчески дом. Жулиета - в друг.
И никога не се срещат.
Патологична неспособност да се влюбва в своите герои, да влюбва своите герои един в друг тресе българският писател.
Срещне Бойчо Рада - работата избие на въстание.
Хареса Албена Куцар: селото настръхне като пред окупация.
Пропадне Ирина по Борис: пак на фон за тютюн, бандероли и алъш-вериш.
Залюби Сибин Каломела: все философски съмнения и висши пируети на духа изпортват работата.
Свиреп човек е българският писател. Един герой не утрепа от любов.
Само германецът Бенц се похарчи от любов в българската литература.
Затова родните литературни герои се разпъват между кръчмата и Балкана.
По същия начин те се държат и в леглото: или пиянски словоблудстват, или бездарно и глупаво се правят на хайдути.
По това си приличат със своите автори: да се правиш на революционер е по-лесно, отколкото да бъдеш любовник.
За едното се иска да си прост черноработник на обществената нива, за другото - артист на любовната сцена.
Само че българския любовник го проваля публиката.
Все ще се намери някоя бабичка от първия ред да прошушне милостиво: "Не се тръшкай, баби, Геновева е жива!"
Пред публиката от Бяла черква революцията е единствената възможна любима на българина.
Любовта е тера инкогнита за нашия човек.
Върху тази непозната земя той се държи като българин в чужбина.
Важното е да се тупне в косматите гърди и да викне: "Булгар, булгар!"
На българина все нещо му пречи да се влюби - я някое въстание, я някоя революция, я някоя национална катастрофа.
От толкова обществени събития едно любовно въстание не може да вдигне българинът.
Стиска дръжката на знамето, а няма знаме.
И няма пред кого да го развее.
А и да има любима, на знамето със сигурност ще пише любовното: "Свобода или смърт!"



из "Високите каменни хълмове" Александър Секулов

сряда, 28 септември 2011 г.

*

Не харесвам потребността си към това място. Опитвам да лекувам една зависимост с друга. Истината е, че въпреки времето и всичко написано тук, празнината в мен си остава празна. Липсва ми суетенето около любимия мъж, старанието около печката и мъжко бельо на простора. Липсват ми дългите разговори за малките неща. И топлите ръце около тялото ми нощем. Да се разливам в дланите му. Да ме събира, когато съм се разпиляла. Както и това, за всички мои вълнения и лудости да знае само той. На него да разкажа как по детски се зарадвах, защото видях дъга във фонтана или колко дълго плаках след финалните надписи на Закуска в Тифани.
А тук имам нужда да помълча. За малко.


един александър е достатъчен, един блог не.

понеделник, 26 септември 2011 г.

In the closet


В гардероба си крия кутия със съкровища, пеперудени криле и снимка на щастие. Аз съм Плюшкин на спомените. Sentimental queen. Прибирам всеки поглед, допир, аромат. Топлото на очите му събирам за зимата. А той всички мои обичамте.

неделя, 25 септември 2011 г.

Извод 8


След ваксинация с любов се придобива (дълго)траен имунитет. Към чужди помисли, погледи, тела.


нежелани странични ефекти: води до известна степен на оглупяване.

сряда, 21 септември 2011 г.


Безсънието ми е патология. Той ми е диагнозата. винаги е бил. Сутрин личи по очите ми и по странната форма на възглавницата. Възглавниците са изповедници. Ако бяха писатели, щяха да пишат животи.

вторник, 20 септември 2011 г.

Because

Питат ме ако и дали. Да, бих... Или защо си го причинявам отново и отново? Заради честният отговор на този въпрос.

петък, 16 септември 2011 г.


На асфалта някой обича някоя си Зори с огромни тебеширени букви. Цели две платна от шосето! "Булевардът с лиричния ритъм..." ми зазвучава веднага. Pure romance. Четвърти ден, прегазвайки излиянието, ми се иска да спра колата и върху свободното платно да напиша НЕ Я ПУСКАЙ с много удивителни. Ама тебеширите ми свършиха... да ти рисувам душата си.

сряда, 14 септември 2011 г.


Обичам устните му по очите ми. И тихата прегръдка. Тяло нямам. Гравитация за сетивата ми е той. А в орбитата ни любов.
И все така не го поглеждам. Ще се удавя. В дълбокото на тъгата в очите му.

понеделник, 12 септември 2011 г.

The mooncollector


Колекционирам пълнолуния, а те колекционират безсънията ми. Притежавам четиринадесет пълни луни и още толкова празни бутилки traminer. Ежемесечна сбирка. На самотници.
Преди това колекционирах усмивките му, а той безсънията ми. Притежавам уникална колекция от всичките му усмивки и липсата му.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

___

Много Фелини и Неруда тези дни. Личният ми emotionmeter. Използвам рядко, щото са толкова истински, че чак болят. Като теб болят!
Не искам завинаги! Споделено сега ми липсва. И едно прошепнато всичко ще бъде наред.

сряда, 7 септември 2011 г.

Извод 7


Любовта не е до колене. Пълно потапяне изисква.

вторник, 6 септември 2011 г.


среща на душите е това. un amore grande. не питаш, не отговаря. няма нищо за разбиране. има много за чувстване. седем сетива с онова вляво. и мигове от завинаги.

петък, 2 септември 2011 г.


Той е магнит за устни. Разбърква ми полюсите, настроенията, лудостите. Le quattro stagioni също... ама нали есен идва?!
Искам да принадлежа, му казвам. Да заобичам празниците. И любовта ми да има етикет сбъднатост.