всички нечути въздишки
остават
в ъгълчетата на устните.
символ на търпение ли съм
или
клише.
най-дългите зими започват и свършват с ръцете му. пролетно завалявам, а ямката на рамото му попива пороите ми. словоизливам му душевни сажди, черното на страховете. искам да съм искряща и бяла. като жените, когато са влюбени.
---
в понеделник, в осем и дванадесет сутринта мечтая за куче, парк и вестник.
в чекмеджето си намирам забравени хвърчащи листчета. записала съм хоризонт, виното аз и терасата, gelato, inspiration, малини, алмодовар е луд, луд, луд! и многопъти александър. Саша би могла да направи от това приличен психопрофил, си мисля. небето отвън ми напомня, че затворените пространства ме убиват. хващам крайчецът синьо, влизащ през прозореца и изчезвам. някъде.
мечтите ми са рошави, с вятър в косите.
в края на зимата ми липсва страст. и прегръдките всичкощебъденаред. на улицата непознат мъж извиква след мен "Маргарита, Маргарита!". няма я, отговарям по-скоро на себе си, при своя Майстор отиде. Gotan project ми се разливат във вените тази вечер.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да даваш време. на страховете му да се превърнат в думи.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да четеш между редовете на мълчанията му. знаеш, че е по-добре да говориш за ароматизатора в колата, вместо да питаш защо, по дяволите, гледа през прозореца, а не в теб.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да плачеш тихо по телефона. защото знаеш, че в краткото трябва да се сближим, е скрит страхът му да не те изгуби.
когато обичаш някого отдавна, се научаваш да изслушваш тъгата в очите му. знаеш, че само с теб тя говори открито и честно. а после й четеш Неруда, който обичал Матилда.
когато обичаш някого отдавна, се учиш. всеки ден. винаги. как да го предпазваш от него самия.
с него е летене.
без предпазни колани и посока.
доверила съм се на ръцете му.
отдавна.
с него въздухът е истински
толкова, че понякога боли.
но никоя въздишка
или болка
не катапултира такава любов.
не мога да пиша стихове,
а той да язди бял кон.
умее да заключва с прегръщане
всичките ми лудости,
а аз да летя... и без попътен вятър.
харесвам го целия, без когато...
В сряда, един скенер ми разплаква следобеда от радост, а от другата страна, най-доброто същество на света си отдъхва в телефонната слушалка. Полицаи ме спират, без колан и разревана. Обяснявам на объркания сержант, че едномесечно безпокойство не спира да ми извира от очите. Не, не, не съм разстроена. От облекчение е просто. Виновна съм и да, слагам си колана, няма да се повтори обещавам.
А после в дълъг разговор без цигара, се преборвам за едно училище.
Ако не дочакаме случване, или то не дочака нас? Ще можем ли да наречем това неслучване загуба на време, без да звучим егоистично? И ако някога се окаже никога? Ще значи ли, че съм момичето на обречените каузи или просто моето някога ме очаква някъде другаде?
да останеш три дни насаме с главоболието си е лошо, лошо нещо!
Даниела има мозъчно сътресение, а аз сърдечно. Тя от невнимание, аз от непослушание. Следвам си вътрешното горене, не вътрешния глас, уви. При сътресения, почивка препоръчват. Това важи ли при любовта? И ако спре да си отдъхне, няма ли да остане бездиханна после?
Около него туптя на пресекулки и нямам време за дишане. Как да обясня това на лекар?
Цял живот мога да наблюдавам как си мие лицето, винаги по един и същи начин
как държи четката за зъби, цигарата и ръката ми
да гледам плуване, ранглисти и футбол
полугола да му поднасям аперитив и неприлични предложения с вечерята
да правя скандали и ненужни сцени на ревност
да се навдигам на пръсти за целувка после
да позная кога очите му воюват, крият тайни, обичат
да се сгушвам до сърцето му вечер и да слушам как звучи обичането.
Любовта трябва ли да чака? Умее ли да диша до после, до утре, до... завинаги?
някъде си. (не)познат си. чакаш. единствен да я разпознаеш.
6:15 сутринта. Официално се изчегъртвам от леглото. След близо две денонощия прекарани по пижама, изглеждам бутафорно. Подробностите предпочитам да спестя.
Час под душа в опити да отмия изминалата година и сплъстеното неспокойство в косата ми.
Аделина е писала в блога си, че сме направени от прегръдки. Добавям - при липсата им ставаме чупливи. Нищо сме без споделености, нищо!
Новогодишно няма да си обещавам.