?

Имам питане. Много ли сме? Маркототевците? Така ли ни е предопределено или сами привличаме проблеми и неприятности върху злощастните си глави? Намеренията ни никога не се реализират от първия път, какъв ти първи път?, не ни се получават даже и от петдесет и осмия. Нещата вървят (не - влачат се!) трудно, с бързината на двестагодишна костенурка-инвалид, всичко е придружено с убийството на един куп нервни клетки. Не ти върви в работата – полагаш усилия – сменяш я! Не ти върви с колата – ремонтираш я – сменяш я! Не ти върви с любовта – полагаш усилия – сменяш я! Аз, обаче, съм от една друга порода животни, рогато и упорито и за мен това не е решение. Пробвам отново и отново, дори и след петдесет и осмия неуспешен опит. Не може винаги да се сменя посоката, само защото не ни е провървяло. Тогава какво е решението? Във всяко начинание полагам усилия, упорство, добри намерения и търпение (за протокола – търпението ми вече е на изчерпване!), и въпреки това, нещо все ще се намери да се изпречи на пътя на „великия ми план”. Като се закучат нещата, върви ги откучвай (не знам дали има такава дума, всъщност)! И тук нямам предвид, че се захващам с начинания, които не са по силите ми, от рода на това да стана Проф. д-р на асъ-на-мъ или световен шампион по шахмат. Моите стремежи и желания са съвсем скромни, обикновено лесно постижими и чисто човешки, но… Това напоследък ме подтиква да си задавам един еретичен въпрос. Мога ли да бъда добра в нещо? Глупаво е да си го помислям дори, защото знам, че мога. Всъщност съм. Добра съм в това да бъда майка, приятелка и любима. А късметът? Може би е някъде зад мен и трябва да забавя темпото, за да ме настигне…