2 и 200

Хората казват, че с всичко се свиква. Седалището знаело 2 и 200. На всички е ясно, че с хубавото се свиква лесно, бързо, неусетно почти, независимо дали това хубаво е с материален или духовен произход. Чувала съм, че падането от горното на по-долно ниво било болезнено, както за задните части, така и за Егото и предполагало по-продължителна рехабилитация и адаптация.
За съжаление, в живота най-често ни се налага да свикваме с неприятни и лоши неща. Кофти политика, кофти правосъдие, кофти заплащане, кофти пътища и автомобили, кофти храна, кофти услуги, кофти хора, кофти взаимоотношения. Нищим материалните си и духовни несгоди на семейни и приятелски сбирки, по форуми и блогове, псуваме държавата и хората и общо взето в това се изразява гражданския ни протест към несправедливостите, от които сме заобиколени. Протестите ни, обаче в повечето случаи, спират до входната врата. Всъщност сме свикнали с всичко и най-вече с това да се оплакваме. Свикнали сме с нацупените физиономии, лошото настроение и липсите. Всякакви липси. Замисляме ли се, обаче, че свикването е някакъв вид примирение? А примирението от своя страна не е ли безразличие?
Много неща може би са ме примирили. Но има липси, с които отказвам да свикна. Протестирам срещу липсата на човещина в човека, срещу липсата на родител в родителя, липсата на духовност в духовника, срещу липсата на приятелство в приятеля и срещу дефицитът на усмивки.

П.П. Да не се приема като напън за популизъм. Просто становище.