...

Тази нощ мога да напиша най-тъжните редове.

Да напиша например: „Нощта е съсипана
и сини звезди трептят в далечината.”

Нощният вятър се завърта в небето и пее.

Тази нощ мога да напиша най-тъжните редове.
Аз я обичах и понякога тя ме обичаше също.

В нощи като тази я държах в ръцете си.
Целувах я отново, и отново под безкрайното небе.

Тя ме обичаше, понякога я обичах и аз.
Как да не обича някой великолепните й тихи очи.

Тази нощ мога да напиша най-тъжните редове.
Да мисля, че вече не е моя. Да чувствам, че съм я загубил.

Да чувам необятната нощ, още по-необятна без нея.
А стиховете падат в душата като роса на тревата.

Какво значение има, че моята любов не можа да я задържи.
Нощта е съсипана и тя не е с мен.

Това е всичко. В далечината някой пее. В далечината.
Душата ми е неудоволетворена от това, че я загуби.

Погледът ми я търси, сякаш да отиде при нея.
Сърцето ми я търси, а тя не е с мен.

Същата нощ избелява същите дървета.
Ние, по това време, вече не сме същите.

Вече не я обичам, това е сигурно, но как я обичах само.
Гласът ми се опита да открие вятъра, за да докосне слуха й.

На друг. Тя ще бъде на друг. Както моите целувки преди.
Нейният глас. Нейното светло тяло. Нейните бездънни очи.

Вече не я обичам, това е сигурно, но може би я обичам.
Любовта е кратка, забравянето дълго.

Тъй като в нощи като тази я държах в ръцете си,
душата ми е неудоволетворена от това, че я загуби.

Дори това да е последната болка, която ме кара да търпя
и тези да са последните стихове, които пиша за нея.