...

След поредната катастрофа, душата ми лежи безпомощно на платформата на Пътна помощ. Отдавна спрях да звъня на 150. Знаят само да й слагат онзи студен дефибрилатор и да й пускат ток. „Връщаме я към живот” - казват ми. Разбрах, че нищо не разбират от души и се отказах да търся помощ от тях. Не от такъв ток се нуждае душицата ми. Онзи ток, който умее да я реанимира не се произвежда в електроцентрали и не тече по разни кабели и контакти. Той е толкова естествен и така непредвидим като гръм в полето, поразява те от раз и разтърсва цялото ти същество. В такъв миг, можеш да усетиш как се разделяш на плът и душа. Можеш да я видиш как стъпва леко, едва докосвайки земята, да я почувстваш жива, пулсираща, топла и дишаща. Като организъм. Разляла се е във всяка фибра и те кара да рисуваш усмихнати балони. Тогава разбираш, душата ти открила е душа. С фините си пръсти нежно в теб ще бръкне и много внимателно ще извади болката, а на нейно място ще посади цветна леха от любов. Но дотогава...
Ще я откарам вкъщи. Ще я загърна с меко одеало, ще й приготвям ароматен билков чай, ще стоя край леглото й и ще й чета себе си.