*

Заплиташ мислите ми на кълбо от пълен хаос. До теб съм объркана - понякога щастлива, друг път изплашена, малка и слаба, но истински жива. След теб съм сълзи, стичащи се по стъклата, разпиляна на болезнени атоми, опустошена и агонизираща. Стените около нас са неми свидетели, обезсърчени от своята безпомощност. Тръгваме, после се връщаме, но сме наранени пак, и пак, и пак... Пътят към ада, нали знаете... Кръговете му, обаче, не са девет, повярвайте! Той е една безкрайна спирала – от лъжи, унижения, болезнена любов, липса на вяра и още лъжи. Никой от нас повече няма да бъде същия. Сега сме прекроени, сами вкарахме душите си в калъп, в който ни е толкова безнадеждно тясно. За тази любов вече няма въздух, небе и звезди. Като садистични деца й отнехме всичко – очите, които виждаха отвъд плътта, ръцете, лекуващи рани с нежност, устните, които рисуваха светове, сърцето й, безкръвно за други. И двамата знаем това, тази мисъл стърчи като самотна игла насред празен игленик и не ни дава мира. Нощта ни носи безсъние и съвест, която ни сочи с пръст и крещи: „Убийци! Заслужихте си затвора на самотата!” Очите сега виждат единствено фалш, ръцете ни посяват студ, устните ни са напоени с жлъч и отрова, а сърцата... безкръвни и празни. Ще носим вината на гърдите си като голяма червена буква и ще се надяваме времето да ни реабилитира.