*

Това са глупости! Аз съм една емоционално-нестабилна личност, с тежки епизоди на шизофрения. Създавам си нереални реалности и битувам в тях известен период от време. Чувствам се измамно добре, пренебрегвайки всички факти, които идват да ми покажат, че това е само плод на болната ми психика и всъщност тази илюзия ме разболява още повече. Някои хора, като мен, наричат това състояние любов. Чувствам, дишам, мисля любовта. Следва светкавично бърз шамар, целящ мигновеното телепортиране в реалността, при „нормалните” хора, където понятието любов е просто клише, фалш и изгода. Разбира се, аз не се давам лесно – буйствам и се боря дълго. Накрая само три думи, изречени от мъжки глас, равен и лишен от всякаква емоция, са достатъчни да ме принудят сама да си сложа усмирителната риза. Преходът от моята реалност в истинската е като умиране. Бавно и мъчително. За подсилване на ефекта, някой болен нерв-изрод ми прожектира всички спомени от времето, когато съм се чувствала щастлива.
Тук, малко от нормалните осъзнават, че отвътре са изпразнени откъм добри чувства. Подвластни са на някаква нечовешка жестокост и мазно лицемерие. Попадайки обратно в света на мъртвите души, чувствам единствено страх, че трябва да остана тук завинаги и да бъда една от тях. Та нали това е условието, на което трябва да отговорям, за да ме класифицират като човек с отлично психично здраве? Каква е цената - да спра да обичам и да се откажа от вярата, че Тя ще ме намери? Не мога! Не искам да пия от вашите успокоителни, няма да притъпипите чувствата ми, нито ще отровите вярата ми. Спрете земята, искам да сляза! В моята нереална реалност, се чувствам истинска, пълноценна и нужна някому.