Not another poem

Въпросът не е в това, че нямаш ток, защото ти е гръмнал тостера. Нито в това, че в следствие на токовия удар е паднал точно онзи предпазител на бушона, който се намира в главното табло на входа, за което ти по една случайност нямаш ключ. А и за какво ти е? Жена си и така или иначе не разбираш от тези работи.
Лампичката започва да свети. Въпросът се ражда от случки с различен характер. Карат те да мислиш, човъркат и дълбаят в теб и като че ли те смаляват още повече. Замисляш се за времето, което минава докато ти пасивно изчакваш определени събития да се случат. Оказва се, всъщност, че очакванията ти и действителността са поели в съвсем различни посоки и надали имат шанс да се пресекат някога. Замисляш се за липсата на рамо, онова рамо мъжкото, което ти се иска да е наоколо дори само за кураж.
Оглеждаш се и се питаш - Докога? Кой залъгваш, че можеш да си бъдеш самодостатъчна?
Дали съзнателно страня от живота, очаквайки да срещна отново онзи живот, който съм живяла и добре познавам? И се видях - смушена в ъгъла, хленчеща и безпомощна и се отвратих. Изпитах страх, един такъв леден, от който ти избива лепкава пот. Че ще минат още години, ще се огледам и ще се видя отново - безпомощна, хленчеща, остаряла и с бастун вместо с нечие сигурно рамо, което да ми дава кураж. Ще чакам някой съсед да се върне от работа, да отключи елтаблото, да вдигне предпазителя на бушона, та да ми стане светло у дома.
Питам се, зад фразата: "Чудесно се справям и сама с живота", всъщност не се ли крие една самотна жена? Не е ли самотата тази, която ни превръща в злобни, цинични и еманципирани кучки "можещи и знаещи всичко"? Еманципация - как я мразя само тази дума!
Не искам да разбирам от предпазители, бушони, В и К, отвертки, моторни масла и прочие мъжки думички. Аз искам да бъда просто жена - нежна, крехка, слаба дори...