понеделник, 12 юли 2010 г.

Писма без адрес



Не знам кой си, откъде си. Не те познавам. И не искам. Просто пиша писма. Не чакам отговори.
Днес болката е задушаваща. В главата ми още се блъскат думите "заедно", "никога", "няма"... И все се подреждат в едно и също изречение.
Преди малко небето потъна в сълзи и почти ме премаза с цвета си на тежко олово. Плаках под неговите сълзи - никой не разбра... Защо ли им трябва на хората да знаят - всеки си има готов съвет, мнение, коментар?! Извършили са едно добро дело, мислят си. Помогнали са ти! Чудесно, но не се нуждая от това. Какво знаят те за чувствата ми, за самотата ми, за безсилието, за празнотата? Как се чувства човек, чиято любов са употребили като парично средство? Конвертируема валута, значи. Без въпроси, без отговори - просто взимат чувствата ти и плащат определената цена с тях. Купили са спокойствие за трето лице, а сигурно и за себе си. Добра инвестиция!
Ограбена и празна. Свита на кълбо, скрила се от света и чакаща да отмине парещото усещане за предателство. Това съм аз!

Няма коментари:

Публикуване на коментар