Just a (hi)story

И те не заживели щастливо... Но да не започваме историята от края.
И така, капризите на съдбата нямат край. Срещнали се в момент, когато никой от двамата не търсел любовта (всъщност, никой момент не би бил подходящ за тази среща). Той я бил открил отдавна, толкова отдавна, че бе объркал навика с любов. Тя в своята обърканост, си мислела, че обича. До този момент, до онази среща на очи, открили съкровище, което дори не са търсили. Световете им се сблъскали и се родила вселена. Необятна и единствено тяхна. Като всяко новородено била много крехка и уязвима. Но как да започнеш да укрепваш нещо, което още в зародиш е имало своя недъг? Рискували. Изправили се срещу вълна от гняв и отрицание. Любовта им била дамгосана и заклеймена. Продължили напред, по общия си път срещу течението, знаейки, че заедно са силни. Прошепнали си обещание... Започнали да изграждат дом за любовта си, но допуснали грешка - старият градеж не бил съборен из основи. Той отлагал, Тя чакала. Така заживели, с една голяма любов, с пълни шепи с мечти... и подтиснати страхове. Настанали дни на илюзорна безметежност.
Скоро недовършените дела започнали да прояждат спокойствието, страховете набирали сила и отключили нова врата. Зад нея се открил друг свят, на противоречия, съмнения, сълзи и болка. Но надеждата и любовта пробивали със светлите си лъчи тъмнината. После за кратко утихнало. Казват, буря се извива, когато е най-тихо. Дните на усмивки и щастие секнали, наранявали любовта си без дори да забележат. Обещанието не било спазено, много планове останали недовършени, а други изобщо не били започнати, всички подтискани страхове изплували на повърхността. Той не успял да се пребори за мечтата им докрай. Пуснал ръката й и тръгнал назад. Отприщила се река от мъка и сълзи, късала бентове, рушала мостове и... още оставя по лицето й следите си нощем.