петък, 11 февруари 2011 г.

No hero in her sky


Страховете, които натиквах в ъгъла на съзнанието си, намериха своя път навън. Сега са изложени на показ, като музейни експонати, и за мой ужас един по един оживяват. Приближават се заплашително бързо и размахват грозните си пръсти пред лицето ми, накъдето и да обърна глава виждам гротескните им физиономии, изкривени в подобие на усмивка, кашляща смях. Този смях ме смалява до размерите на мравка. Но как е възможно? Бях ги заключила в най-високата кула, в най-тъмната стая, оковала ги бях с най-здравите вериги. Поверих ти ключа, защото само ти можеше да бъдеш техен тъмничар. Защо, по дяволите, им върна свободата?
- „Трябва да ги заловя и този път да ги убия” – шепна. Внезапно осъзнавам, че всъщност те никога не са били мои роби, а владетели. А аз лековерно поверих свободата си в ръцете ти. Поверих ти се цялата. Не ме опази. Не ме спаси. Сега искам да избягам от това мъчително робство, но съм твърде малка и безпомощна, а веригите толкова тежат. Няма герой, нито спасение. Само Време, трябва Време!

Няма коментари:

Публикуване на коментар