**

Когато любовта не е достатъчна, а думите единствено нараняват. Когато вярата се стопява пред очите като сутрешна мъгла, а мечтата ни не ще се роди за живот. Когато земята се пропуква, без да ни поглъща, а оставя помежду ни пропаст. Когато в другия виждаме отражението на непознат, а лавината на събитията ни затрупва с разрушителната си мощ. Когато лабиринтът на живота ни е хванал в коварната си клопка, а от толкова пътища никой не е нашият. Когато надеждата трябва да бъде погребана твърде млада, а спомените са повече от мечтите. Когато светлината идва само от слънцето, а от очите тихо вали. Когато в празнотата ни отеква ехо от минало щастие. Когато е написано толкова много, а е казано толкова малко. Когато искаш да изкрещиш „обичам те”, а от устните ти не излиза нито звук. Когато отровното безсилие парализира, а противоотровата е изчерпана. Тогава, любими, нашето Утре тъне в самота и бавно умира от раните, които с времето му нанесохме.