Една година и един блог по-късно

Гмурнах се във водите на блог[уму]ването с ясната мисъл, че не мога да плувам. Без пояс и други спасителни средства. Исках да самоубия една любов, сраснала се със сърцето ми, да измия от очите си разочарованието и болката, залепнала по мен. Или щях да се удавя, или да се освободя от излишните тежести, дърпащи ме надолу и да се науча да плувам с лекота. И така, нагазих в душевната си стихия и единствената ми мисъл бе – потъвам! Нямах въздух, хиляди солени капки лютяха в очите ми и ме давеха. Още ми се случва понякога да не мога да контролирам дишането си. Докато се спусках стремглаво надолу и забивах нос в самосъжалението си, осъзнах че това да обичам силно не ме прави по-различна от всички останали. Може би съм различна, защото го обичам ВЪПРЕКИ него. Разбира се, това не е задължително да бъде положителна черта. Всъщност, като се замисля, не е. По-скоро е форма на мазохизъм.
И както се давех в човешките си чувства, започнаха да се появяват зрители и спасители. Стоят в дясно на вашия екран. Някои се появяват, поглеждат и губят интерес при гледката, други с мълчаливо постоянство наблюдават опитите ми, а трети дейно се включват да ми помагат. Благодаря на всички! На нея специално – повярва в мен в самото начало и още продължава да ме дърпа на буксир.
Днес мога да плувам на къси дистанции. Солените капки все по-рядко лютят в очите ми. Старата травма от болката напомня за себе си от време на време. Не се превърнах в обвиняема по дело за убийство на любов. Даже, напротив – защитавам я и досега с патос пред душевния си съд. Но най-важно от всичко е, че не съм забравила как се мечтае!