сряда, 10 август 2011 г.

Риторично


Гледам ситните бръчици около очите му. Спомням си, че се появяваха, защото се смееше с глас. Сега за тях е виновно единствено времето. Гледам го, а в мен се раждат въпроси.
Колко пукнатини може да понесе едно сърце, докато един ден се превърне просто в болен мускул? Колко нежности могат да бъдат пропуснати, преди старостта да застане на прага ни? Колко пеперуди ще се нахранят с емоциите в телата ни, преди да ни оставят самотно празни? Колко поройни дъждове са нужни, за да отнесат всички спомени? Колко време й трябва на една душа, за да излекува раните си? Има ли заместител на любов?
Не събирам смелост да го попитам. Вместо това, целувам косата му и тръгвам. Не се обръщам, очите винаги ме издават.

4 коментара:

  1. А колко е трудно да скриеш очи, когато искаш само него да гледаш.

    ОтговорИзтриване
  2. Дай си по шест месеца за всеки въпрос, който искаш да отстраниш. Ако успееш да превърнеш въпросителните в удивителни, винаги ще имаш "храна" за пеперудите си.
    Ще мине, само ако го поискаш (годините само разширяват прагът ни на търпимост - сърцето може да понесе ужасно много болка).

    ОтговорИзтриване
  3. Превръщането на въпросителните в удивителни, не е ли всъщност дългия път към нас самите?!

    ОтговорИзтриване
  4. Заместител на любов има и се нарича...любов.

    ОтговорИзтриване