Най-често съм споменавала ръцете и очите му. Плод на подсъзнателната ми забрана да ги забравя, може би. Или начинът ми да призная: липсва ми нежност, по дяволите! Той не е сродна душа, не е идеална половинка. Любов е. Единственият мъж, който ме е задавял от смях и от... сълзи. И заради когото съм била перфектна домакиня и фатална мръсница. О, Боже, била съм себе си! При това без грам отегчение и свян. Него описвам чрез метафори, абстракции, че даже и библейски герой въвлякох. Той е този, който познавам така добре, както дупките по улиците в квартала ми. Но някак не ме въвежда в рутина, току виж и зейнала някоя нова... изненада. Без да съм принцеса знам, той е граховото зърно, което винаги ще усещам, независимо върху колко нови дюшека ще си лягам занапред (това заради снимката и за да не подминавам приказните герои).
Той е история без край, или с неочакван край, кой знае?!
А дотогава сте длъжни да четете, защото споделена лудост - половин лудост!
Забелязах, че редом с дяволите съм споменала и бог. Съжалявам, но постът вече е написан!
петък, 19 август 2011 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
И колко е страшно да загубиш този, с когото си била себе си. Втори път е трудно човек така да се разкрие.
ОтговорИзтриванеАко изобщо има втори път, то той винаги ще си остане втори!
ОтговорИзтриванеАко жената не вземе този, когото желае, тежко му на този, който вземе.
ОтговорИзтриванеЧетем те. Не знам дали споделена лудост е половин лудост, но полудявам двойно, четейки теб и други "луди".:)
ОтговорИзтриванеВъв вас ми е надеждата, Хекс! :))
ОтговорИзтриване