петък, 19 август 2011 г.


Най-често съм споменавала ръцете и очите му. Плод на подсъзнателната ми забрана да ги забравя, може би. Или начинът ми да призная: липсва ми нежност, по дяволите! Той не е сродна душа, не е идеална половинка. Любов е. Единственият мъж, който ме е задавял от смях и от... сълзи. И заради когото съм била перфектна домакиня и фатална мръсница. О, Боже, била съм себе си! При това без грам отегчение и свян. Него описвам чрез метафори, абстракции, че даже и библейски герой въвлякох. Той е този, който познавам така добре, както дупките по улиците в квартала ми. Но някак не ме въвежда в рутина, току виж и зейнала някоя нова... изненада. Без да съм принцеса знам, той е граховото зърно, което винаги ще усещам, независимо върху колко нови дюшека ще си лягам занапред (това заради снимката и за да не подминавам приказните герои).
Той е история без край, или с неочакван край, кой знае?!
А дотогава сте длъжни да четете, защото споделена лудост - половин лудост!



Забелязах, че редом с дяволите съм споменала и бог. Съжалявам, но постът вече е написан!

5 коментара:

  1. И колко е страшно да загубиш този, с когото си била себе си. Втори път е трудно човек така да се разкрие.

    ОтговорИзтриване
  2. Ако изобщо има втори път, то той винаги ще си остане втори!

    ОтговорИзтриване
  3. Ако жената не вземе този, когото желае, тежко му на този, който вземе.

    ОтговорИзтриване
  4. Четем те. Не знам дали споделена лудост е половин лудост, но полудявам двойно, четейки теб и други "луди".:)

    ОтговорИзтриване
  5. Във вас ми е надеждата, Хекс! :))

    ОтговорИзтриване