Какво искат жените?

Говорихме си вчера с приятелка за мъжете, жените и връзките. Обвинявайки мъжете за всичките ни сърдечни проблеми, изведнъж се запитах - ами ако те не винаги са виновни? Ако причината за това да не можем да имаме здравословна връзка се крие и в нас, жените? Най-вече, защото желаем да сглобим събирателен образ за нашия мъж-мечта. Искаме да ни е спокойно, но и да има емоция. Желаем сигурност, но и да се разхождаме по ръба. Да е нежен, но да притежава силен и твърд характер. Да имаме свобода, но и да ни ревнува от време на време. Да харесва приятелките ни, но да не завързва прекалено дълбоко приятелство с тях, щото нали жените били кучки. Да ни изслушва, но да не задава много въпроси. Да разбира пред- и следменструалния ни синдром, но да не излиза по мъжки с приятели или да гледа мачове в хола. Да осъществява телепатия с нас за помощ в домакинската работа и за секс, но да се съобразява с мигрената ни и болките в кръста. Е, такова животно нЕма!
Не ви ли се е случвало да имате връзка с внимателен и всеотдаен мъж, която е толкова спокойна, нормална и лишена от всякакви изненади, че в даден момент тайничко си пожелавате в безоблачното ви ежедневие да се извие буря? И къде спонтанно, къде нарочно започвате да спомагате тя да се разрази. За емоция, адреналин и тръпка. Човекът до вас се оказва спокоен и търпелив, а може би просто мисли, че това да ви обича е напълно достатъчно. Тогава разбирате, че сте се качили на влака на рутината, а любовта ви към него е останала на перона на гарата, там до скуката. И вместо да потърсите част от вината и в себе си, го наричате мухльо и отпрашвате с пълна газ към мечтаното неизвестно. Аз не съм изключение и преди години също имах такава връзка. Не съжалявам за нея, а за това, че съм разсъждавала инфантилно и егоистично.
После срещаме александър. Най-неотразимият и оказал се в последствие най-неподходящ мъж за нас на планетата. Умен, забавен, секси и толкова непостоянен. Преместваме планини от любов и извършваме чутовни емоционални подвизи в името на това да има Нас. Люлеем се от сълзи на щастие към сълзи от мъка. Смачкваме егото си заедно с носните кърпички и пълним кошчето с душевните си отпадъци. Прописваме в блогове. Абортираме мисълта, че не сме един за друг още в зародиш. Да, момичета! Отнема време докато износим плодът на невъзможната любов. И изтощени от дългото раждане, се нуждаем само от една кротка обич. Вярвам, че всяка от нас има в живота си по един александър така, както вярвам, че сме по-капризни от съдбата.