вторник, 15 февруари 2011 г.

Пътят


Отказването от зависимостите, от слабостите е волята да победиш себе си. Това е и най-стръмният, трънлив и дълъг път, който трябва да бъде изминат. От опит знам, че заобиколен маршрут няма. Сега гледайки отдолу, всичко ми се струва обречено на провал. Дори и малкото камъче, прилича на огромна скала. Липсват сили, енергия. Малка е и вярата, че ще премина. Отново. Сама да превържа раните, да запълня празнотите и преодолея липсите. Знам, че ще бъде труден и болезнен път. Ще се подхлъзвам в собствената си заблуда, ще се свличам стремглаво надолу без да има надежда, за която да се хвана. Ще се отказвам и пак ще тръгвам. А когато стигна горе, само белезите ще напомнят, че по душата ми е имало рани, които ти няма да имаш очи да видиш. Само те понякога ще ми нашепват, че си бил моя зависимост и слабост.

5 коментара:

  1. Следите остават, за да се помни и (уж) да не се повтаря.

    ОтговорИзтриване
  2. Защото когато обичам, инстинктът ми за самосъхранение се задейства едва, когато по душата ми не е останало здраво място. Любов ли е, мазохизъм ли, а може би комбинация между двете?!

    ОтговорИзтриване
  3. Всъщност, инстинктът за самосъхранение се появява когато вече я няма обичта. Може да е всякаква привързаност, желания, липси, но не и обич...
    Нали това е обич - тотално отдаване.

    ОтговорИзтриване
  4. Понякога си тръгваме, защото обичаме...

    ОтговорИзтриване