Midnight in Paris ми напомня, че на живота ми му липсва щипка романтика, десет литра на квадратен метър топъл дъжд, около 100 грама авантюризъм и свръхдоза александър.
Носталгията била отказ за приемане на настоящето. Добре! Но кой би отричал настоящето, ако в него му се случваха вълшебствата от миналото?!
Любовта винаги е на мода. Друг е въпросът, колко сезона ще се сменят, докато открием, че ни отива?!
Говорим си с петък за това, че е любимият ден на повече от хората, защото е едновременно и край, и начало. Веднага решавам да е бял. Като чистия лист на всяко начало. Като цветът на роклята, за която "малките" момичета си мечтаят. Като невинността на Маги. Като Санторини, който не спирам да вярвам, че ще ми се случи. Като виното в чашата ми при пълнолуние. Като пръстите на ръцете ни, които сме вплели и стискаме здраво. Като тишината на първия сняг и всички снежни ангели, които ще направим тази зима. Като истинската любов, щото казват, че нямала корист.
Сигурно, защото топлото ми липсва, днес се размечтах в жълто. Като изгубеното слънце. Като светлите лъчи в косите ми и бронзът по кожата ми през лятото. Като пясъчното русо на Ипанема. Като лимонадата от детството ми. Аз и ти ми звучи в цвят слънце. Като най-вкусните бъркани яйца на света, които трябва да се казват александър. Като лимоновият фреш, който можеш да пиеш без да правиш смешни физиономии. Като онзи скъп сервиз за хранене в Крео, в който искам да ти сервирам филе миньон. Като мекото одеало, под което краката ни обичат да водят дълги жестомимични разговори. Като есенният килим по паважа на Вазов. Като звездите, които ми намигат съзаклятнически всяка вечер, а аз им изпращам мечтите си.
Тази сутрин, бях подготвила за сряда бежов костюм. Заяви, че не иска да изглежда скучно, облече се в червено, сложи си червило в ярък цвят и затръшна вратата зад себе си.
- Добре де, нека е червено, само не се ядосвай още от сутринта! - измърморих след нея.
И така, днес сряда се разхождаше в червено. Като лютеницата на баба, обрамчила детската ми усмивка. Като всички калинки, които са кацали по ръцете ми, защото знаят, че ги обичам. Като лицето ми от първото ти обичамте. Като мен, след като си ме имал. Като всички макове, чиито потрепващи листенца успяхме да снимаме. Като любимите ти блузи, които никога не би ми омръзнало да гладя. Като розата от пазара до Катедралата, още я пазя. Като малкия брой важни дати в календара ми. Като слънчевия диск, който потъва в нощта по възможно най-романтичния начин. Като цвета на косата на Baby, в който никога не ми достигна смелост да боядисам моята. photo: Yulia Gorodinski
На вторник му подхожда да е син. Като любимите джинси и пуловерът ми Boss. Като сиренето, което и двамата обожаваме. Като онази капачка от сок, на която пише "...и те заживели щастливо". Като синьото в надписа на OMV, откъдето купувахме кафе за из път. Като цветът на хоризонта пред нас. Като вълните, които поглъщаха името ти, изписано в пясъка. Като онова лято. Като небето над Варна, лазурно денем и мастилено нощем. Като безсънието под очите ни.
Защото сивото ми идва в повече, решавам да си направя седмицата цветна.
Понеделник е зелен. Като зелената ми рокля, с която ме харесваш. Като великденската салата на обяд. Като онази поляна, заобиколена от зеленото на балкана и на която незнайно защо времето спира. Като листата на най-стария дъб, чието местонахождение търсихме дълго. Като увехналото ми цвете, на което ти върна зеленото. Като плочките в банята на нашия апартамент. Като свежестта, която усещам когато си наблизо. Като зелените очи на Даниела, които са ме виждали във всички състояния на духа и още ме обичат.
През зимата ми отиват шапки и лилаво. Той ми отива целогодишно. Висша мода за сетивата ми е. Мога да го нося цял живот. По себе си, в себе си. Без да ми пука дали изглеждам скучна или демоде.
Любовта, кръпки не търпи. Не от суета, а защото с времето, шевовете изтъняват, късат се и зейват дупки.
Обичам книжарницата на последния етаж. Има аромат на думи и горещ шоколад. И голяма тераса. Докосваш с пръсти небето сякаш. "Приказка" на Карабашлиев стои на масата. Не я разгръщам. Ще я изживея с Маги. Скоро, в някоя студена нощ и заедно ще помечтаем. Гледам залязващото слънце и за първи път от много залези насам, не се натъжавам.
Всички послания на сърцата ни са запечатани в пиксели. В тихото на очите ни - новели. Електронна книга за любов е. Limited edition. Редакционна колегия няма. Как се редактира любов?
Дирижира ми ударите на сърцето. От легато към стакато. Неритмично отсечено ми подскача в гърлото. Тясно му става, да изскочи иска и да крещи, не да пее. Само неговите очи могат да чуят, да разберат тая какофония от сърцебиения. А около мен пространствата се стесняват, като че искат да ме засмучат.
Настъпва сезонът на сълзопада.
Пазя всички картички получени през годините. През хиляда деветстотин деветдесет и осма съм получила една със следното съдържание: "С пожелание да бъдеш розата на малкия принц". Била съм на 19! Всичко ми е било рози и принцове.
Случайно или не, беше първата, която ми попадна онзи ден, докато преравях кутията с личните си съкровища. И то в момент на прозрение колко съм уморена да опитомявам и да се грижа. Знак или съвпадение, няма значение - дойде право в ръцете ми. Да ме замисли, размечтае, да поискам... да означавам всичко за едно сърце едничко.
Да бъда розата на малкия принц... Ще си го пожелая, още тази Коледа, под елхата в полунощ.
В изречението голямалюбов, точката в края, се подрежда в многоточие... от надежди
Този, който те обича е там. Преди теб. Преди да те е срещнал още. И чака. Животите ви да се сблъскат. Чака, защото е предопределено. От сърцето. Не от съдбата. Тя събира и разминава. Този, който те обича винаги е там.
След теб. За теб.
