Блясъкът на чистата лудост или равносметката от една любов

Любовта, измерена с колко и какво е дадено и получено, прилича на пазарлък. Грозен, махленски. Истина е, надеждите и желанията ни често не се оправдават. Не и в размерите, в които ни се иска. Почти винаги, единият чувства и осмисля Краят преди другия. И от това боли, къде сърцето, къде Егото. Отключват се неподозирани емоционални състояния, които ни повличат във вихрушката си. Превръщат ни в непознати, опитващи се да запазят равновесие по ръба на лудостта. Бях от тази страна, където реалността те влачи в прахта, очите парят от несбъднати изгреви и липсата кара тялото да се свива в болезнени конвулсии. И нечовешките усилия да изглеждаш нормален, когато душата ти се раздира и ти се иска да крещиш, да плачеш, да обвиняваш... или просто да изчезнеш. След всеки порой, цветовете в картината, която се открива, са най-истински - чисти, ярки, измити от тежкия, задушаващ прах.
Затова няма да слагам на любовта ни брояч. Да, дадох и получих - няма значение колко, какво. Да, боля ме, боли ме от неизказаност, незавършеност, край. Но аз от тази любов и лудост много научих!
Сега знам! Любовта не е само син лазур над нас. Тя е всекидневна грижа, устрем и борба.
Сега знам! Притежавам силата да я последвам и през калта и към звездите. Да гладувам и охолствам с нея. Имам смелостта да я защитавам, воювам и полудявам за нея. Мога да ти прощавам и след края още да те обичам. Не ме е страх да вярвам, дори да падна пак и лицето ми да се покрие с прах и сълзи.
Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето.
Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето. Не искам да оздравявам...