Applause, please

На сцената на любовния живот излизат актьори – някои отлични, други съвсем посредствени и твърде малко такива, които участват в пиесата със сърце, душа и искрени чувства. Последните не са обект на изследване в този пост. Посредствените се разпознават отдалеч, дори не ти е нужен монокъл, за да ги забележиш, че преиграват. Нека обърнем внимание на отличните актьори – тези, които изиграват блестящо ролята си, за да получат така желаните овации, внимание и лични облаги. Отличният актьор излиза на сцената самоуверено, с нужния блясък и лустро без да предозира, разбира се. Притежава арсенал от реплики и маниери, с които да грабне публиката още от самото начало. Буди интересът с това, че не се открива изцяло. Така оставя убеждението, че притежава голям потенциал, който желае да разкрива постепенно. Отличният актьор е красноречив, забавен, отзивчив и определено се харесва на приятелките ти. Един вид той е душата на постановката. Има приятна външност и запомняща се усмивка. Грижи се другата страна да се чувства уникална, а тя още преди края на първото действие вече е в плен на неговия чар и излъчване. Ходи на всяка негова изява и всеки път й се струва още по-интересна и по-впечатляваща от предната. После вечерят, говорят си с часове и се държат за ръце. Купува роза от цветарката в ресторанта и поглежда със замечтания поглед на влюбен мъж. Нощите са влажни, задъхани и... божествени. И така неусетно, без да разбереш кога и как, се озоваваш в мрежата на този изкусител. Минават дни и нощи в блаженство и безтегловност. Отличният актьор внушава усещане за щастие. Чакаш трескаво всяко обаждане и среща. По някое време обажданията и срещите започват силно да се разреждат. Ти се терзаеш – търсиш, питаш, молиш, плачеш. Беше уверена, че това е твоят човек – та нали всичко вървеше перфектно?! По-късно разбираш, че единственото перфектно нещо в тази връзка е била перфектната му игра. Отличният актьор вече е изиграл ролята си докрай, получил е твоето обожание и е изчеткал за пореден път Егото си. Сега има „нова” постановка, нова публика, ново място и час.

Животът ни е вечна надпревара, прилича на ням филм, пуснат на бързи обороти. Тичаме да надминем времето, ослепени пропускаме малките неща - тревичката, поникнала между плочките, ръката на бедна старица, слънцето зад облака, песента, идваща от клоните на някое дърво, смехът на малко дете... Надбягваме ежедневието, по пътя се състезаваме със себе си – вечер прибираме уморените си тела в кутии от бетон, а от огледалото ни гледа чуждо лице. Опитвайки се да изпреварим мислите си, забравяме да се замислим за сивотата, която сме приютили в себе си, за егоизма, пропил в душите ни. Бързаме да изградим живота на мечтите си, а в бързината подминаваме топлата ръка на любовта, надеждата в две очи, а често и самите себе си.

За една черна котка и знаците

Какво трябва да означава когато сънуваш един и същи сън през определен интервал от време? Или това, че виждаш хора, които някога си срещнал на място близо до Бога и си запомнил, защото са ти направили впечатление? А черната котка, която всяка сутрин стои по средата на улицата, виждайки ме врътва опашка и тръгва винаги наляво?
Сънят бих го обвързала с подсъзнанието и страховете ми. Срещата с хората, които не съм предполагала, че ще видя в моя град, си обяснявам с това, че светът е малък. А котката най-вероятно живее на тази улица, по която аз минавам всеки ден на път за работа. Все пак ми се иска да има нещо по-мистично в тези случки. Ей така, от суеверие или просто, защото желая съдбата да ме е избрала, решавайки да ме насочи към нещо, което ще изиграе важна роля в живота ми.
Има ли знаци на съдбата? Насочват ли ни към пътя на личната ни легенда или в желанието да ни се случи нещо различно и специално, всъщност отдаваме прекалено голямо значение на дребни неща, взимайки ги за знаци от някаква висша сила?!
Възрастна жена и монах. Два манастира. И загубата на вяра у мен напоследък. Къде ме водиш, там където не съм стъпвала отдавна? Да, ще вдигна очи, обещавам! Обещавам, някой ден ще дойда, ще се помоля и ще ти запаля свещ. Все още не съм готова за това.
В съня си вървя по отъпкана пътека и изведнъж пропадам, просто изчезвам в нищото. Дошло ли е времето да се отклоня от познатото, да откривам нови пътища, да се изправям пред нови предизвикателства? Затънала в тресавището на миналото, не ще изплувам в бъдещето. Още колко пъти трябва да се губя, за да се намеря най-накрая? Да бъда цяла. Да бъда Аз.
Обаче котката определено ме озадачава. Защо все наляво? Офисът ми е в тази посока. Там започна всичко, там го срещнах. Не! Не може това да е знак, че... Определено ще ти донеса мляко. Но да знаеш, котко - не харесвам котки, никак, изобщо...

Живея под небето ти

и от въздуха ти вдишвам.

Във вените ти се разливам,

препускам с твоя ритъм.

Проглеждам с твоите очи,

през усмивката ти се усмихвам.

Раста с твоите мечти,

страховете ни отричам.

Мислите ти гоня нощем,

обичам твоето "Обичам".

-Какъв е цветът на мечтите?
-Мечтите са оцветени с палитрата на дъгата.
-Кой рисува усмивката?
-Щастието.
-Къде да го открия?
-Около теб.
-Как ще го позная?
-Погледни отвъд...
-А как да го имам завинаги?
-Ще го има този, който има смелостта да го последва.
-Къде?
-През розите, през тръните, през калта и облаците...

Разливаме се в сенки прималели. Блъскаме по невидими стени и крещим без глас. Тишината се пробива от безмълвие. Раздрани сме от бримки, а нишката на смисъла изчезва с времето. Неуморни Сизифовци по склона на безсмислието. Камъкът се връща, с безпощадната сила на инерцията. Докога?

*

Ти си продавач на надежди. Идваш в моя свят толкова рядко, а аз всеки път чакам с нетърпение да отвориш магазинчето си. Колко е хубаво отново да видя подредена цялата тази надежда. Стоката ти е разнообразна – надежда в лъскава опаковка с подарък красиви думи, надежда, украсена с розови панделки, захаросана надежда, напразна надежда... Ето и моята надежда е тук – мъничка като зрънце, блещукаща като паднала звезда. Всеки път ми я подаваш с усмивка през малкото прозорче, не искаш пари. Държа я в ръце си и й се радвам като малко дете. Тичам под дъжда и душата ми грее. Моята надежда ме носи на крилете си далече, далече. После идва време да отпътуваш и я взимаш със себе си, никога не ми я подари. Да я купя не мога, виждам, че е скъпа. А и при раздялата с нея винаги плащам с частица от себе си. Довиждане, продавачо, ако може следващия път ми дай моята надежда - онази мъничката като зрънце и блещукаща като паднала звезда, без да си я взимаш обратно. От толкова раздели с нея, не ми остана много.

Понякога идваш неочаквано, като слънчев лъч пробил облаци оловни. Носиш усещане за пролет разцъфтяла. Посяваш зрънце щастие сред бурените задушаващи. Оцветяваш ме с цветовете на пеперуда пъстрокрила. Отключваш клетката на моите мечти затворени и им даряваш свобода. Телата и душите ни пред любовта остават голи. Очите казват истина, тъй дълго крита и отричана. Но ти като миг си, отлитащ безвъзвратно. След теб оставяш аромат на зелена трева и роса по лицето ми.

***

Воля ли е да продължиш да летиш, когато крилата ти са пречупени, а вятърът не е попътен? Сила ли е да останеш на крака, когато животът те завърта в мощната си центрофуга? Безумство ли е да искаш да живееш в миналото, когато целият свят върви уверено в настоящето, устремен към бъдещето? Смелост ли е да победиш себе си в най-неравната битка? Израстване ли е да се отречеш от егото, а в замяна да не получиш нищо? Любов ли е да поемеш цялата болка за себе си, в името на две усмихнати очи?

Не повтаряй обещания, изречени преди. Не връщай лентата на забавен каданс, тогава други бяхме. Не ми припомняй мечтите прекършени. Не говори за миналото, помня го. Сега сме спомен, който боли като оголен нерв. Не ми обещавай бъдеще, заседнали сме в нищото. Не търси ръцете ми, в прегръдка нe могат да се обвият. Не рови с поглед в душата ми, тя на показ пред теб е цяла. И тази дума не изричай, не я заслужихме. Да, зная - думите са проводник на мисли и чувства. Но сила вече нямат, не са облечени в дела.

3767040

Уморена съм да броя дните, да ги превръщам в часове и минути. Нали уж всичко свършвало с предателството и раздялата? Тогава? Какво още ме задържа в тази история? Видях как всички наши стъпки напред, бяха заличени от тези, които ти направи назад. Мислех, че ще успея да проправя пътека сама, заради двама ни. Не успявам, изтощително е. Любовта започва да тежи, когато за нея трябва да се грижиш сам. Уморена е от мълчание, от очакване, от отброяване на дни, месеци, сезони. Разболява се, залинява, а няма как да й помогнеш. Можеш само да я прегръщаш силно и да се молиш да оцелее. А като се замисля, трябва й само мъничък стимул - крачка напред, знак, жест… Защото любовта не умира от умора, всъщност безразличието е нейният палач. То ще затвори последната врата и тогава всичко ще свърши.
Затова още съм тук, затова все още имам роля в тази история – защото времето, предателството и раздялата не ме направиха безразлична. Защото обичам, вярвам, прегърнала съм я силно и се моля.

Ще рисувам с пръсти в душата ти нежност. Ще докосна там, където те боли, а никой не знае. Позволи ми, позволи... Ще дойда тихо. Раните ти ще превържа с любов. Ще измием страха от лицата. Позволи ми, позволи... Начало не искам да бъда. Да бъдем предишните е късно, нека поне бъдем себе си.

Обратно в детството

Мечо – с мен е повече от 30 години. Много сме преживели заедно. Срещи. Той беше свидетел на запознанството с първата ми приятелка преди четвърт век, в ръцете си тя имаше чепка ароматно грозде, а аз Мечо. Още сме приятелки. Раздели. Когато ми се наложи да живея извън България и мислех, че съм го забравила в самолета. А той е бил тук и ме е чакал цели две години. После известно време, в определена възраст не ми беше точно до мечета. Но той отново ме чакаше. Сега си стои кротко на раклата до спалнята и пак е с мен.

Гранитният Альоша – творение на соцарта, за което някои хора твърдо смятат, че мястото му не е на тепето и че е грозно петно, напомнящо за управление, режисирано от „матушка” Русия. Но това е друга тема. Когато бях дете, Альоша се виждаше от нашата тераса, все още не беше закрит от новите „модерни” жилищни сгради. Бях злоядо дете и с Големият батко ме склоняваха да отворя уста. А разходките по Бунарджика нагоре до паметника си остават незабравими, защото са свързани с човека, който обичах толкова много и винаги ще си остане в мен – дядо. Не махайте паметника! Ще ми отнемете част от детските спомени, които нямат нищо общо със соцрежима.

Детската железница - Ах, влакчето! Спирка „Снежанка”,спирка „Панорама”… цяло пътешествие в детските ми представи. Отново спомени с дядо, дълги разходки из Младежкия хълм. Радвам се, че отвориха железницата отново. Така и моето дете има възможността да изживее това малко приключение.


Археологическият музей – мама имаше много близка приятелка, която работеше там и аз прекарвах часове на това място, прехласната в експонатите, мечтаейки един ден да стана археолог. Е, археолог не станах, но обичам да пътувам и да посещавам интересни места, свързани с историята, бита и културата на нашия народ.

Розовият крем във вафлена фунийка – или така нареченият „топъл” сладолед, с който ме залъгваха известен брой години. Сигурно са го продавали на доста места, но аз си спомням само за едно – на входа на Зоологическата градина. Доста от тези "сладоледи" съм изяла и никога не ме заболя гърлото. Често към крема ми купуваха и захарен памук, по който аз не си падах много, защото оставяше лепкавите си следи по лицето и ръцете ми.

Снимката от риболовния ми период – аз 4 годишна, с червена пола, стоя на брега на „съветска” река, държа въдица и ловя рибки. Години по-късно разбрах, че въдицата всъщност е била просто пръчка, на която дори не е имало завързана корда. Кой е бил рибата, татко?

Това е много личен пост. Бях го писала преди време, за друго място, но... мисля, че мястото му е тук.

Хронология

Срещнах. Осмелих се. Устремих се. Влюбих се. Повярвах. Мечтах. Летях. Отдадох се. Отрекох се. Обичах. Плаках. Търпях. Чаках. Търсих. Прощавах. Падах. Отдадена съм. Обичам. Плача. Чакам.

...

В сън, като лято цветен.
Сред спомени и макове диви.
Помниш ли - бяха ни страст?
Бяха.
Бяхме.
Долита ехо от забравени ноти.
Силуети в далечното.
Стопяват се.
Времето препуска бясно на своя пегас и сипе забрава над нас.
Облаци мрачни отсенки в очите ни хвърлят.
Любовното лято прекършено плаче зад ъгъла,
заглушено от протяжната песен на зимно мълчание.

Пепеляшка ли?

Дъщеря ми заяви - като порасна искам да стана Пепеляшка, а в очичките й свети мил наивитет. Вярва в пантофката и принца. Добре, казвам й, защото истината изречена сега, ще я разочарова. Все още има време, нека помечтае. Затова я казвам тук, макар че всички я знаем.
Номерът на въпросната пантофка, ще съвпада с номера на стъпалата на много Пепеляшки – обикновено са добре изглеждащи, изключително меркантилни и никак, ама никак не си падат по чистене на огнища. А принцът най-често е мъж на солидна възраст, с още по-солидна банкова сметка.
Но нали е приказка все пак? Феята-орисница наистина е отредила да бъдем Пепеляшки, само че в края на филма рядко ставаме принцеси. Повечето сме Пепеляшка-работеща жена-майка-съпруга-домакиня. По някое време си намираме принц, чийто блясък с течението на времето помръква, доспехите му ръждясват и биват сменени с домашен халат, който колкото и да перем винаги се сдобива с нови лекета, но ние не се плашим – въоръжение сме до зъби с препарати, които като с магическа пръчица премахват всичко. Метлата и парцалът са сменени с така модерните мопове и прахосмукачки с пара, без пара, с вода, без вода, всички до една измислени за улеснение на Пепеляшка. Принцът си стои на дивана и само повдига крака, за да минеш с модерната машина и подвиква – ей, без мен нищо не може да стане в този замък. Да не говорим пък за онези мега-ултра-яки уреди, които готвят по няколко манджи и то здравословни. Само слагаш продуктите и готово! – просто като фасул. Верото пък, е с такава уникална революционна формула, че дори не ни се налага да търкаме до умопомрачение загорелите тенджери и тигани, само с една капка измиваме с лекота чиниите на целия замък. Добре, че сме в модерна приказка и всичко е толкова лесно. Дето се казва пей и чисти! А красива вечерна рокля не ни трябва – отдавна не са ни водили извън замъка на вечеря. Не за друго, но ти Пепеляшке, така вкусно готвиш, че не си заслужава да се дават грешни пари за скъпа вечеря с посредствен вкус. Някой ще каже, че забравихме тиквата. То тя колата отдавна се е превърнала в тиква, обратният вариант не е залегнал в тази приказка.
Ама какво се оплакваме – нали сами поискахме да станем Пепеляшка? Да не мислите, че просто така са я нарекли с това екзотично име? Така че, бъдещи Пепеляшки – търсете си принцове с по-малки замъци и по-добри обноски, а ако не ви се чисти, готви и пере – гледайте пантофката да стане точно на вашето краче.

Моменти, моменти

Всеки има своите кратки мигове, в които намира удоволствие, душевен комфорт, спокойствие, щастие или усещане за завършеност.


Всяка една сутрин, в която щом отворя очи, видя слънце.
Минутките, които съм си отделила за излежаване в топлото легло.
Всяка усмивка на моята Маги.
Розовата топлина на детските й бузки, когато ги допира до моите сутрин.
Първата глътка кафе - ароматна, топла, съживяваща.
Всеки път, когато чувам майка ми да ми казва: Обичам те!
Всеки път, когато чувам дъщеря ми да ми казва: Обичам те!
Всеки път, когато го чувам да ми казва: Обичам те!
Всеки път, когато аз им казвам: Обичам те!
Онази негова първа целувка, която преобърна живота ми.
CANÇÃO DO MAR - 5 минутно блаженство и Dulce Pontes.
Разговорите с приятелката ми, проведени с поглед, без думи.
Горещият душ, който отмива от мен остатъците на деня.
Вечер, сгушена в мекото жълто одеало, с чаша топло мляко с какао.
Нощем, когато потъна в люлката на своите мечти.

Това са част от моите малки моменти, които ме изпълват с положителни емоции. А кои са вашите? Svetla, Mery, Yoana